Паднали ангели
- Автор: Кейт Лорен
- Серия: Паднали ангели #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Паднали ангели». Краткое содержание книги:
Загадъчен и недосегаем, той завладява вниманието на Лус Прайс от мига, в който тя го вижда в пансиона „Меч и Кръст“. Тон е единственото ярко петно на място, където мобилните телефони са забранени, учениците са пълни откачалки, а камери следят всяко движение. Както пламъкът привлича нощната пеперуда, така и Лус е привлечена от него и иска да открие онова, което Даниел пази в тайна...
А дистанцираното му студено държание?
То е начин да я защити.
Защото Даниел е паднал ангел, обречен на всеки 17 години да се влюбва в едно и също момиче... и да гледа как то умира.
А Лус е негова спътница - смъртното момиче, прокълнато да се преражда отново и отново, без да подозира за този кръговрат.
Онасна, страховита, завладяваща история...
ПАДНАЛИ АНГЕЛИ е трилър, който ви кара да обръщате жадно страниците... Невероятна любовна история.
Докосването на Даниел раздвижи бурно нещо в ума й. Започна да мисли за буйните сенки, които беше видяла онази нощ. Как се бяха променили толкова много, откакто бе пристигнала в това училище - от потайно промъкваща се, обезпокоителна заплаха до вече почти вездесъщи, напълно оформени ужаси.
Беше луда - сигурно това усещаше Даниел за нея. Може би я мислеше за хубава, но дълбоко в себе си знаеше, че е сериозно увредена. Именно затова искаше тя да си тръгне, за да не се изкушава да се обвърже с някоя като нея. Ако това си мислеше Даниел, той не знаеше и половината от истината.
- Може би има нещо общо със странните черни сенки, които видях в нощта, когато Тод умря? - каза тя, с надеждата да го стресне. Но веднага щом изрече думите, разбра, че намерението й беше не да уплаши Даниел още повече... а най-сетне да каже на някого. И без друго вече нямаше кой знае какво за губене.
- Какво каза? - попита той бавно.
- О, знаеш - каза тя и сега сви рамене, като се опитваше да омаловажи онова, което беше казала току-що. - Веднъж на ден, или някъде там, ме навестяват онези странни неща, които наричам „сенките“.
- Не се прави на сладка и невинна - рече рязко Даниел. И макар че тонът му я жегна, тя знаеше, че е прав. Беше й неприятна мисълта колко престорено небрежно прозвуча, когато всъщност цялата беше като оголен нерв. Но дали бе редно да му каже? Можеше ли? Той й кимаше да продължава. Очите му сякаш се пресягаха и измъкваха думите от нея.
- Продължава през последните дванайсет години - призна тя накрая, като се разтресе от силна тръпка. - По-рано се случваше само нощем, когато бях близо до вода или дървета, но сега... - Ръцете й трепереха. - Сега е почти непрекъснато.
- Какво правят?
Би си помислила, че просто се държи снизходително с нея, или се опитва да я накара да продължи, за да си направи шега за нейна сметка, само че гласът му беше станал дрезгав, а руменината се беше отдръпнала от лицето му.
- В началото обикновено кръжат точно ето тук. - Тя протегна ръка към тила на Даниел и го погъделичка, за да му покаже. Поне веднъж не просто се опитваше да се приближи физически до него - това наистина беше единственият начин, по който можеше да обясни. Особено след като сенките бяха започнали да престъпват границите на тялото й по такъв осезаем, физически начин.
Даниел не трепна, затова тя продължи:
- После понякога те стават наистина дръзки - каза тя, като застана на колене и сложи ръце на гърдите му. - И се блъскат право в мен. - Сега го гледаше право в лицето. Устната й потрепери и тя не можеше да повярва, че наистина говори откровено пред някого - камо ли пък пред Даниел - за ужасните неща, които виждаше. Гласът й се сниши до шепот и тя каза: - Напоследък не изглеждат удовлетворени, докато не... - тя преглътна - отнемат живота на някого и ме сломят.
Тя побутна съвсем леко раменете му, без ни най-малко да има намерение да му навреди, но дори съвсем лекото докосване на връхчетата на пръстите й беше достатъчно да събори Даниел.
Падането му я изненада толкова много, че без да иска, самата тя изгуби равновесие и се приземи в оплетен куп върху него. Даниел беше проснат по гръб и я гледаше с широко отворени очи.
Не биваше да му казва това. Ето я сега, лежеше просната върху него, и току-що беше разкрила най-дълбоката си тайна, именно онова, което наистина я определяше като лунатичка.
Как можеше все още така отчаяно да иска да го целуне в момент като този?
Сърцето й блъскаше невъзможно бързо в гърдите. После осъзна: Усещаше сърцата и на двама им, които препускаха бяс-но, притиснати едно към друго. Някакъв отчаян разговор, разговор, какъвто не можеха да водят с думи.
- Наистина ли ги виждаш? - прошепна той.
- Да - прошепна тя, обзета от желание да се изправи и да си вземе всичко изречено обратно. И въпреки това не можеше да се отдръпне от гърдите на Даниел. Опита се да прочете мислите му - какво би си помислил всеки нормален човек за признание като нейното. - Нека да позная - каза мрачно. - Сега си сигурен, че трябва да ме прехвърлят. В психиатрично отделение.
Той се оттласна и се измъкна изпод нея, като я остави да лежи почти по лице на скалата. Очите й се придвижиха нагоре по стъпалата му, към краката му, после към торса, и към лицето му. Той се взираше към гората.
- Това не се е случвало никога преди - каза той.
Лус се изправи на крака. Беше унизително да лежи там сама. Освен това той сякаш дори не беше чул какво е казала.
- Какво не се е случвало никога? Преди какво?
Той се обърна към нея и обгърна бузите й в шепите си. Тя затаи дъх. Той беше толкова близо. Устните му бяха толкова близо до нейните. Лус се ощипа по бедрото да се увери, че този път не сънува. Беше напълно будна.