Паднали ангели
- Автор: Кейт Лорен
- Серия: Паднали ангели #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Паднали ангели». Краткое содержание книги:
Загадъчен и недосегаем, той завладява вниманието на Лус Прайс от мига, в който тя го вижда в пансиона „Меч и Кръст“. Тон е единственото ярко петно на място, където мобилните телефони са забранени, учениците са пълни откачалки, а камери следят всяко движение. Както пламъкът привлича нощната пеперуда, така и Лус е привлечена от него и иска да открие онова, което Даниел пази в тайна...
А дистанцираното му студено държание?
То е начин да я защити.
Защото Даниел е паднал ангел, обречен на всеки 17 години да се влюбва в едно и също момиче... и да гледа как то умира.
А Лус е негова спътница - смъртното момиче, прокълнато да се преражда отново и отново, без да подозира за този кръговрат.
Онасна, страховита, завладяваща история...
ПАДНАЛИ АНГЕЛИ е трилър, който ви кара да обръщате жадно страниците... Невероятна любовна история.
Учениците бяха насядали в подредени по азбучен ред редици. Отпред Лус видя Джоел Бланд, момчето, което беше спечелило състезанието по плуване миналата седмица, да се секне в мръсна носна кърпа. Лус беше в затънтените задни редици на учениците с буквата „П“, но видя Даниел, дразнещо настанен в редицата на учениците с „Г“ до Габ, два реда напред. Беше облечен безупречно в прилепнал черен блейзър на тънко райе, но главата му сякаш беше по-ниско сведена от тези на всички наоколо. Дори в гръб, Даниел успяваше да изглежда съкрушително мрачен и сериозен.
Лус си помисли за белите божури, които й беше донесъл. Ранди не й позволи да вземе вазата със себе си, когато си тръгна от болницата, затова Лус беше занесла цветята горе в стаята си и беше проявила доста изобретателност, като отряза горната част на пластмасова бутилка за вода с чифт ножички за маникюр.
Цветовете бяха ароматни и успокояващи, но посланието, което предаваха, беше неясно. Обикновено когато някое момче ти купуваше цветя, не беше нужно да предполагаш какви са чувствата му. Но с Даниел подобни предположения винаги бяха лоша идея. Беше много по-безопасно да предполага, че й ги беше донесъл, защото така се правеше, когато някой преживее травма.
Но все пак: Той й беше донесъл цветя! Ако сега се наведеше напред в сгъваемия си стол и погледнеше към спалното помещение, през металните решетки на третия прозорец отляво надясно, почти можеше да ги различи.
- „С пот на лицето си ще ядеш хляба си“ - напевно редеше някъде отпред в тълпата наетият снещеник, който получаваше заплащането си на час. - „Докле се върнеш в земята, от която си взет, защото пръст си и в пръст ще се върнеш“.2
Той беше слаб мъж на около седемдесет години, загърнат в голямо черно сако, в което направо се губеше. Връзките на износените му черни обувки бяха разръфани; лицето му беше грубо и загоряло от слънцето. Говореше в микрофон, прикрепен към стара пластмасова преносима стереоуредба, която изглеждаше като от осемдесетте години. Звукът, който излизаше, беше наситен със статично електричество, пращящ и накъсан, и едва се носеше през тълпата.
Всичко в тази църковна служба беше неподходящо и напълно погрешно.
Никой не показваше каквато и да е почит към Тод с присъствието си тук. Цялата възпоменателна служба приличаше повече на опит да научат учениците колко нечестен може да бъде животът. Фактът, че тялото на Тод дори не беше там, говореше твърде много за отношенията на училището - или за пълната липса на такива - с починалото момче. Никой от тях не го беше познавал; никой нямаше да го опознае. Имаше нещо фалшиво в това, да стоят тук днес в тази тълпа, нещо, което се влошаваше още повече от неколцината души, които плачеха. Това накара Лус да изпита чувството, че Тод беше дори по-непознат за нея, отколкото в действителност.
Нека Тод почива в мир. Нека останалите просто продължат нататък.
Бял качулат бухал бухаше тихо във високия клон на дъба над главите им. Лус знаеше, че някъде наблизо има гнездо с люпило новородени бухалчета. Чуваше уплашеното бухане на майката всяка нощ през тази седмица, последвано от енерично-то размахване на крилете на бащата, който се завръщаше от нощния си лов.
И после всичко свърши. Лус се надигна от стола си, усещайки се отмаляла от несправедливостта на всичко това. Тод беше толкова невинен, колкото тя беше виновна, макар да не знаеше за какво.
Когато последва останалите ученици, които вървяха в индийска нишка към така наречения прием, една ръка се обви около кръста й и я дръпна назад.
Даниел?
Но не, беше Кам.
Зелените му очи потърсиха нейните и сякаш доловиха разочарованието й, което само я накара да се почувства по-зле. Прехапа устна, за да сдържи напиращото ридание. Това, че виждаше Кам, не биваше да я разплаква - просто беше толкова емоционално изцедена, люлееща се на ръба на припадък. Захапа устната си толкова силно, че усети вкус на кръв, после избърса устата си с ръка.
- Хей - каза Кам, като приглаждаше косата на тила й. Тя трепна. Все още имаше там цицина, след като си беше ударила главата на стълбите. - Искаш ли да отидем някъде и да поговорим?
Вървяха с останалите през тревата към приема, устроен под сянката на един от дъбовете. Многобройни столове бяха поставени почти един върху друг. Разположена наблизо сгъваема маса за карти беше осеяна с купчини бисквити със застоял вид, извадени от кутиите, в които се бяха намирали първоначално, но все още във вътрешните си пластмасови опаковки. Евтина пластмасова купа за пунш беше напълнена с подобна на сироп червена течност и беше привлякла няколко мухи, така, както би могъл да ги привлече някой труп. Приемът беше толква жалък, че малцина от останалите ученици изобщо си направиха труда да се приближат. Лус мярна Пен в черен костюм с пола, да се ръкува със свещеника. Даниел беше извърнал поглед от всички тях и шепнеше нещо на Габ.