Паднали ангели
- Автор: Кейт Лорен
- Серия: Паднали ангели #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Паднали ангели». Краткое содержание книги:
Загадъчен и недосегаем, той завладява вниманието на Лус Прайс от мига, в който тя го вижда в пансиона „Меч и Кръст“. Тон е единственото ярко петно на място, където мобилните телефони са забранени, учениците са пълни откачалки, а камери следят всяко движение. Както пламъкът привлича нощната пеперуда, така и Лус е привлечена от него и иска да открие онова, което Даниел пази в тайна...
А дистанцираното му студено държание?
То е начин да я защити.
Защото Даниел е паднал ангел, обречен на всеки 17 години да се влюбва в едно и също момиче... и да гледа как то умира.
А Лус е негова спътница - смъртното момиче, прокълнато да се преражда отново и отново, без да подозира за този кръговрат.
Онасна, страховита, завладяваща история...
ПАДНАЛИ АНГЕЛИ е трилър, който ви кара да обръщате жадно страниците... Невероятна любовна история.
Но да се махне оттук? С Даниел? Улови се, че кима.
Кам щеше да я намрази, ако я видеше да си тръгва, а той щеше да види. Сигурно я наблюдаваше. Тя почти усещаше зелените му очи върху тила си. Но, разбира се, трябваше да отиде. Тя пъхна длан в тази на Даниел:
- Моля те.
Всички техни докосвания бяха или случайни, или единият от тях - обикновено Даниел - се бе отдръпвал рязко, преди внезапната топлина, която Лус изпитваше, да може да се превърне в нарастваща горещина. Не и този път. Лус погледна надолу към ръката на Даниел, която здраво държеше нейната, и цялото й тяло закопня за още. Още топлина, още тръпки, още от самия Даниел. Беше почти - но не съвсем - толкова хубаво, колкото се беше чувствала в съня си. Почти не чувстваше как краката й се движат под нея, само усещаше как я завладява плав-ното му докосване.
Сякаш едва бе примигнала, а вече се бяха изкачили до портите на гробището. Под тях, някъде далече, останалата част от възпоменателната служба се разлюля и се изгуби от погледа им, докато двамата я оставяха зад гърба си.
Даниел спря внезапно и съвсем неочаквано пусна ръката й. Тя потрепери: отново й беше студено.
- Ти и Кам - каза той, като остави думите да увиснат във въздуха като въпрос. - Май прекарвате много време заедно?
- Звучи, сякаш тази идея не ти харесва особено - каза тя и на мига се почувства глупаво, задето се преструва на свенлива. Само искаше да го подкачи за това, че прозвуча малко ревниво, но лицето и тонът му бяха съвсем сериозни.
- Той не е... - подхвана Даниел. Загледа как един червено-опашат ястреб каца в клоните на дъба над главите им. - Не е достатъчно добър за теб.
Лус беше чувала хора да изричат тази реплика хиляди пъти преди. Всички все това казваха. Не е достатъчно добър. Но когато думите излязоха от устните на Даниел, прозвучаха важ-но, дори някак верни и уместни, не смътни и пренебрежителни, както винаги й бе звучала тази фраза в миналото.
- Е, добре тогава - каза тя тихо, - а кой е?
Даниел сложи ръце на хълбоците си. Дълго се усмихваше мълчаливо.
- Не знам - рече накрая. - Това е необичаен въпрос.
Лус не очакваше точно този отговор.
- Едва ли е чак толкова трудно - каза тя, като натъпка ръце в джобовете си, защото й се искаше да протегне ръка към него. - Да е достатъчно добър за мен.
Очите на Даниел сякаш помръкваха: цялото виолетово, което се виждаше в тях преди миг, се превърна в наситено, тъмно сиво.
- Да - каза той. - Да, трудно е.
Той разтърка челото си и когато го направи, косата му се отметна назад само за миг. Достатъчно дълго. Лус видя хваналата коричка рана на челото му. Зарастваше, но Лус можеше да определи, че е скорошна.
- Какво е станало с челото ти? - попита тя, като посегна към него.
- Не знам - троснато каза той, като отблъсна ръката й, достатъчно силно, че тя да залитне назад. - Не знам откъде се е взело.
Изглеждаше по-разстроен от това, отколкото самата Лус, и този факт я изненада. Беше просто дребно ожулване, а нямаше как той да знае за съня й.
По чакъла зад тях се чуха стъпки. И двамата се извъртяха рязко.
- Казах ти, не съм я виждала - казваше Моли, като отърсваше от себе си ръката на Кам, докато се изкачваха по хълма, където се намираше гробището.
- Да вървим - каза Даниел, усетил всичко, което чувстваше тя - беше почти сигурна, че е способен на това - още преди тя да го стрелне с нервен поглед.
Разбра къде отиват още щом го последва. Зад превърнатата в гимнастически салон църква и навътре в гората. Точно както беше очаквала стойката му за скачане на въже, още преди изобщо да го види как тренира. Точно както знаеше за онова порязване, преди да го види.
Вървяха със съвсем еднакво темпо, крачките им бяха със съвсем еднаква дължина. Краката им докосваха тревата в един и същи миг, всеки път, докато стигнаха гората.
- Ако дойдеш на едно място повече от веднъж с един и същи човек - каза Даниел, почти сякаш говореше на себе си, - предполагам, че то вече не е само твое.
Лус се усмихна, поласкана, когато осъзна какво казваше Даниел: че никога преди не беше водил на езерото никой друг. Само нея.
Докато вървяха през гората, тя чувстваше допира на про-хладната сянка под дърветата върху голите си рамене. Миришеше по същия начин, както винаги, както миришеха повечето гори по крайбрежието на Джорджия: напомнящ за дъбове мирис на тор, който Лус беше свикнала да свързва със сенките, но който сега свързваше с Даниел. Не биваше да се чувства в безопасност никъде след онова, което току-що се беше случило с Тод, но до Даниел имаше чувството, че диша спокойно за пръв път от дни.