Виелица на сенките [bg]

На едно място едва не започнах да заеквам. Влязох в поредната зала и на стената видях огромна сянка. Оказа се, че това е моята сянка, увеличена десетки пъти от висящата на стената факла. Три пъти намирах скелети на предишни пътници. На последния дрехите му още не бяха напълно изгнили. Явно беше някой от първата експедиция на Сталкон, но как човекът без Ключ беше успял да се промъкне през Портите към пето ниво завинаги ще си остане загадка.

Може да се каже, че след един час скитане по тясното, задушно подземие бях готов да дам половината от кръвта си, само и само да се измъкна. Е, наистина се измъкнах, но чак след още цял един час. Просто в един прекрасен момент, следвайки указанията на картата, аз завих надясно, напуснах лабиринта и се озовах на две стъпки от пропаст. Близо до изхода гореше последната факла. Тя беше тази, която ме предпази да не прекрача в бездната. Озовах се на малка площадка, широка шест стъпки. Зад мен остана дупката, през която излязох от лабиринта на Петата ръка, а отпред и надолу — бездна. Нагоре, в тъмното, се простираше гладка стена. Площадката плавно преминаваше в пътечка, издълбана право в стената. Самата пътечка беше широка една стъпка. Крачка наляво — и рамото опира в студения базалт на стената, крачка надясно и… нищо. Празнота. Пропаст.

Изглеждаше, сякаш пътечката е изгризана в скалата със зъби. Груба и небрежна работа, извършена набързо. Заради постоянните неравности и изпъкналите камъни се наложи да се притискам към скалата и да пълзя със скоростта на охлюв. От време на време от лявата ми страна се появяваха тъмни дупки, водещи навътре в скалата. Стараех се възможно най-бързо да ги подминавам. Мракът знае какво може да изскочи оттам. Постепенно пътечката се стесни до четвърт стъпка. Вече едва успявах да поставя крак и угрозата да падна от скалата се увеличи многократно. Трябваше да впивам нокти в базалта, за да се задържа някак. Отпред и малко вдясно се появи хоризонтална верига, образувана от шест светлинки. Пътечката свърши точно пред светлинките и плавно премина в площадка, водеща към точно такава дупка, през която излязох от лабиринта на Петата ръка. Да влизам в нея нямаше смисъл, пътят ми беше в съвсем друга посока. Обърнах се към светлинките и към това, което на картите беше изобразено като тънка, едва различима върху пожълтялата хартия линия, наречена Косата на Нирена.

Беше си просто мост, но на ширина се конкурираше с последните ярдове на пътеката. А освен това беше и кръгъл! Отгоре му едва можеше да се постави крак. Наистина съвсем истински косъм! Накъде по-тънко! И това чудо беше дълго цели тридесет ярда, че и отгоре. Само опитай да преминеш, освен ако, разбира се, не си въжеиграч от Пазарния площад! Аз от високо не се страхувах, но това чудо на архитектурната мисъл не беше залък за моята уста. Всичко, на което ще съм способен, ще е да направя десетина мъ-ъ-ънички стъпчици до момента на неизбежното падане. Над моста, направо във въздуха, трептейки и мигайки като някакви огнени сърца, висяха шест големи магически фенера.