![Мечът на Ликтора [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/9/9/mecht-na-liktora-bg-download.jpg)
Мечът на Ликтора [bg]
- Автор: Вулф Джин Родман
- Серия: Книга за новото слънце #3
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-362-X
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мечът на Ликтора [bg]». Краткое содержание книги:
Най-накрая открихме една пътечка помежду им и между сградите, които ги заобикаляха. Бях очаквал, че сградите ще са потънали в руини, като онези в забравения град на Апу-Пунчау. Бяха затворени, тайнствени и мълчаливи, но имаха вид, сякаш са били построени преди година-две. Нямаше пропаднали покриви, нито лози разместваха квадратните сиви камъни на стените им. Нямаха прозорци, а архитектурата им беше различна от характерния облик на храмове, крепости, гробници или какъвто и да било друг вид познати ми сгради. Бяха напълно лишени от украса и изящество, затова пък изработката им беше превъзходна и различните им форми предполагаха различно предназначение. Лъщящите фигури стояха сред тях, сякаш са били смразени по местата си от някакъв внезапен леден вятър, а не така, както стоят паметниците.
Избрах си една сграда и казах на момчето, че все някак ще успеем да влезем в нея и че ако имаме късмет, може да намерим вода там, а дори и запазена храна може би. Оказах се прекалено голям оптимист. Вратите бяха солидни като стените, покривът — здрав като основите. Дори да имах брадва, едва ли бих могъл да си отворя път, а не смеех да използвам Терминус Ест. Изгубихме няколко часа в търсене на слабо място. Втората и третата сграда, които изпробвахме, ни разочароваха също като първата.
— Ей там има една кръгла къща — най-накрая каза момчето. — Ще ида да я погледна.
Понеже бях сигурен, че нищо не заплашва детето на това безлюдно място, му казах да върви.
След малко то се върна и каза:
— Вратата е отворена!
24
ТРУПЪТ
Така и не бях открил за какво са служели другите сгради. Не проумях предназначението и на тази, която беше кръгла и покрита с купол. Стените й бяха метални — не тъмният, лъскав метал на кулите в нашата Цитадела, а някаква ярка сплав като полирано сребро.
Блестящата сграда се издигаше върху стъпаловиден пиедестал и аз се зачудих защо й е отредено такова важно място, при положение че величествените статуи на катафрактите в древните им брони стояха направо върху уличната настилка. По дължината на обиколката й имаше пет входа (обиколихме я преди да се престрашим да влезем) и всичките бяха отворени. Огледах вратите и пода пред тях, опитвайки се да преценя дали са стояли отворени с години, но на тази надморска височина не се събираше много прах, така че не стигнах до окончателно заключение. След като приключихме огледа си, казах на момчето, че ще вляза пръв, и прекрачих прага.
Не стана нищо особено. Дори след като момчето ме последва, вратите не се затвориха с трясък, не ни връхлетяха врагове, въздухът не затрептя от непозната енергия, а подът си остана все така солиден под краката ни. Въпреки това имах усещането, че сме влезли в капан, че вън, в планината, сме били свободни, макар и гладни и жадни, а тук вече не сме свободни. Мисля, че щях да си плюя на петите, ако малкият Севериън не беше с мен. При това положение обаче не ми се искаше да изглеждам суеверен или уплашен, а и се чувствах задължен да намеря храна и вода.
В сградата имаше много неща, на които не мога да дам име. Не бяха мебели, нито кутии, нито машини, според значението, което аз влагам в този термин. Повечето бяха ъгловати по странен начин. Някои като че имаха ниши, в които да седнеш, макар че седналият би се чувствал доста натясно, а и би гледал към друга част на уреда, вместо към събеседниците си. Други имаха по-големи ниши, в които някой някога може би си е почивал.
Тези устройства стояха покрай пътечки, доста широки всъщност, които водеха към центъра на помещението, прави като спиците на колело. Плъзнах поглед по онази, в чието начало стояхме, и видях, не съвсем ясно, някакъв червен предмет, а отгоре му нещо кафяво, много по-малко. Отначало не обърнах голямо внимание на нито едно от тях, но след като се убедих, че устройствата, които описах, нито могат да ни послужат, нито вещаят опасност, поведох момчето към центъра на залата.
Червеният предмет беше нещо като кушетка, изключително изящна, с каиши, които можеха да послужат за овързването на затворник. Наоколо й бяха наредени механизми, които изглеждаха предназначени да доставят храна и да отвеждат отпадъци. Намираше се върху малък подиум, а на нея лежеше нещо, което някога е било тяло на мъж с две глави. Разреденият сух планински въздух отдавна беше изсушил трупа — също като тайнствените сгради и той можеше да е лежал тук както една, така и хиляда години. Бил е по-висок от мен, дори от ликуващ може би, и с подчертана мускулатура. Сега бих могъл с едно дръпване да откъсна ръката му от ставата. Нямаше набедрена превръзка нито други някакви дрехи и макар ние от гилдията да сме свикнали с внезапните промени в размера на органите за възпроизводство, тези тук изглеждаха необичайно съсухрени. По главите беше останала малко коса и ми се стори, че косата на дясната е била черна, а на лявата — жълтеникава. Очите и на двете бяха затворени, а устите — зяпнали, така че се виждаха по няколко зъба. Забелязах, че каишите, с които съществото е можело да бъде завързано за кушетката, не са закопчани.