Нови римски разкази [bg]

Достатъчно за това. До този октомври вземах акордеона, цялото ми богатство, наследство от добрите следвоенни времена, когато се занимавах с черна борса, отивах с Джована и Клементина в някой стар римски квартал, където все още има много добри жени, които обичат да слушат песен, докато чистят вкъщи. Джована, като акордеона, беше следвоенен подарък: селянка с бяло лице, заешка устна и руси разпилени коси, съвсем недодялана, невежа и за нищо негодна. Беше ми се залепила, понякога си мислех да се оженя за нея, друг път - да я изгоня. Клементина беше дете, някъде дванайсетгодишна, слаба и тъмна, с кръгло лице и голяма колкото фурна уста, която стигаше чак до ушите. За нея не знаех нищо - нито къде, нито с кого живее, пък и тя някога не пожела да каже. Избрах я сред група деца, играещи под стените, защото я бях чул да пее и ми хареса. Тримата отивахме към Пиаца Навона или Кампо дей Фьори, аз сядах на тротоара с един крак на улицата и тяло, изтеглено назад, и започвах да свиря на акордеона. В това време Джована раздаваше на минувачите листчета с напечатани числа от лотарията, а Клементина пееше. Сигурно ще си помислите, че Клементина има хубав, нежен и мелодичен глас. Нищо подобно. Щом Клементина отвореше голямата си уста, в която дребните и редки зъби се губеха, оттам излизаше остър фалшив глас, какъвто не сте чували; глас, от който настръхвате, но самоуверен, арогантен, нагъл. Точно в това беше нейният успех, искам да кажа - нашият успех. Защото този тъй фалшив глас на Клементина казваше всичко, което аз бих искал да кажа, и всъщност го казваше по-добре от акордеона: бараките, мизерията, черната борса, веселието, тъгата, спането прегърнати, за да се топлим, търсенето на тигана, докато вместо него изскачаше по някоя мишка. За този глас, остър, язвителен, писклив, който се издигаше чак до най-високите етажи и се рееше в изпълнения със слънце въздух, хората се спираха, слушаха и после хвърляха пари.

Един ден реших да сменя района и отидох по Виа Фламиния с намерение да се изкача до Париоли24 Беше в ранния неделен следобед, пред стадиона видях обичайната тълпа от спортисти и ми се дощя да се възползвам.

Застанах малко встрани и разтегнах акордеона, а Клементина крещеше до скъсване думите на песента; Джована обикаляше и гледаше да напъха в ръката на всеки присъстващ листчетата от лотарията. Без успех обаче: феновете обсъждаха техните си работи, застанали нагъсто един до друг, глава до глава, на групи и дори не ни забелязваха. Известно е, че спортът е враг на изкуството. Неочаквано се приближи кола, след нея още една и спряха пред нас. Зад волана седеше мъж на около шейсет, с лице, сякаш съставено от две части: горната част свежа и цветуща, с все още черни коси, гладко чело, живи очи, долната част по-жълта от на мъртвец, с виолетова изкривена уста, брадичка, потънала в провиснала подута гуша, като торбата на пеликан под човката. Този мъж ни наблюдаваше, изглежда ни слушаше и когато свършихме, ми направи знак с ръка. Приближих се и той ми каза, че ще му бъде приятно да послуша някоя и друга хубава песен във вилата си, далеч, затова да се качим, а после той ще се погрижи да ни върнат обратно в града. Помислих си колко много са капризите на богатите, но от тях бихме спечелили, и приех. Качихме се и тримата, колата тръгна, следвана на разстояние от другата - тя също беше спряла при нас.