Нови римски разкази [bg]

- Сине мой, съгрешил си, трябва да поправиш.

- Тоест как?

- Ожени се за нея.

- Но, падре, съвсем млад съм, нямам нито грош, как ще я издържам?

- Ти се ожени като начало. За другото ще мисли Господ Бог.

Челото ми се изпоти от толкова неразбиране. Рекох:

- Но това не са бутилки, да ги наредиш една до друга. Знаете ли, падре, какво означава на днешно време да се ожениш? Давате ли си сметка?

- Е - рече той, може би малко засегнат, - това е твоят дълг.

С една дума, бе непреклонен. Накрая му поисках опрощение на греховете и той ми го даде, но при условие да се оженя; аз му обещах и си тръгнах гневен. Не обичах да ми нареждат; а сега, когато мнозина искаха да ми наложат брак, отвътре ми идваше да се разбунтувам и да не приема. Излязох от църквата и седнах под дърветата в двора. Започнах да разсъждавам: от мисъл на мисъл си припомних колко много обичам Мирела, колко пъти сме си говорили да се оженим, пък и тя ме обича, как се разбираме и помежду ни има съгласие. И почувствах, че налагането остава на заден план и аз все повече гледах на нещата с очите на Мирела: идеята да се оженя за нея не беше неприемлива. Такъв съм аз: ако сам пожелая нещо, ако достигна до него със сърцето си, го правя; в противен случай няма на света свещеник или семейство, които да ме накарат да го сторя. В заключение си рекох: „И какво, че ще е сега? И без това щях да го направя във всички случаи... година по-рано или по-късно.“

Изведнъж се почувствах по-добре, все едно се освободих със собствените си ръце; сякаш, приемайки, вместо да откажа, ми стана по-леко, макар всъщност да се натоварих. Станах и с решителна стъпка тръгнах към бензиностанцията.

Малиокети, с очила на носа, седеше на сламен стол до помпата и четеше вестник. Потупах го по рамото:

- Господин Малиокети, искахте да си поговорим. Аз също имам да ви кажа нещо, и то веднага: Мирела и аз искаме да се сгодим.

Той вдигна очи изненадан и ме изгледа недоверчиво:

- Мирела не е добре, нищо не знам, ела у дома и ще говорим по въпроса.

- Мирела е съгласна.

- Е, ще видим, тази работа не е бърза. Но, хей, това не означава да не ми платиш бензина, дето го взе миналата неделя, с извинение, че е на кредит. Нека се разберем, приятелче; бензинът струва пари, аз не съм тук, за да го раздавам гратис.

Коленете ми омекнаха. Промълвих:

- Това ли щяхте да ми кажете?

- Разбира се, свикна Мирела да те обслужва и не плащаш: хиляда и петстотин лири са това.

Значи, всичко бе измама: Мирела наистина беше болна, а той искал да ми говори за бензина, докато Просперо с неговото мнимо приятелство ме бе пратил за зелен хайвер. За момент изпитах желание под някакъв предлог да се откажа от годежа. Но си помислих, че навярно такава е волята на съдбата, а щом съдбата го иска, значи е добро. Подхвърлих шеговито: