Нови римски разкази [bg]
- Автор: Моравиа Альберто
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- Переводчик: Велимира Костова-Върлакова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нови римски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
А аз като глупак попитах:
- Треска при това хубаво време?
- Откога здравето зависи от хубавото време?
Оставих я и се върнах на Виа Портуенсе още по-тревожен отпреди. Нямаше никакво съмнение: майката и бащата знаеха, че тя очаква бебе. До срещата ми с бащата я държаха под ключ. Давах си сметка, че на мое място всеки от приятелите ми, попъргави от мен, би вдигнал рамене и не би се явил на среща с бензинджията, въобще не би се вяснал повече. Но аз, за съжаление, съм от друго тесто. Аз не живея на аванта и ако някъде имам вересия, бързам на другия ден да си я платя. Въпрос на съвест: едни я имат, други я нямат. Аз имам.
Нетърпелив, без да знам какво да правя, се качих отново в автобуса, върнах се в града и там, скитайки по улиците, се озовах пред „Сан Паоло“23, не много далеч от бензиностанцията на Малиокети. В базиликата влизаше група туристи и аз несъзнателно се присъединих. От доста време не бях влизал в тази църква: бях забравил колко е голяма. Пред това величие се почувствах нищожен. За щастие екскурзоводът ме разсея с приказките си:
- Господа, вижте медальоните, там горе: в тях са изобразени портретите на всички папи, които е имал Рим.
Вдигнах поглед и изведнъж ми се стори, че всички папи ме гледат, сякаш искат да ми кажат: „Е, Джиджи, свършил си я една, но сега трябва да я оправиш!“
Все едно тласнат от човешка ръка, отидох в изповедалнята, голяма колкото паметник, коленичих и казах, че искам да се изповядам.
След обичайните формалности свещеникът зад решетката ме подкани да говоря. И аз разказах всичко: първата среща с Мирела, екскурзиите с мотор в Остия, следобедите в боровата гора на Кастелфузано, нощите в долината до тяхната къща между зелките и марулите. После казах също, че тя е бременна и семейството знае. И какво да правя аз? Свещеникът, без да се колебае, ми отговори сухо-сухо:
- Сине мой, съгрешил си, трябва да поправиш.
- Тоест как?
- Ожени се за нея.
- Но, падре, съвсем млад съм, нямам нито грош, как ще я издържам?
- Ти се ожени като начало. За другото ще мисли Господ Бог.
Челото ми се изпоти от толкова неразбиране. Рекох:
- Но това не са бутилки, да ги наредиш една до друга. Знаете ли, падре, какво означава на днешно време да се ожениш? Давате ли си сметка?
- Е - рече той, може би малко засегнат, - това е твоят дълг.
С една дума, бе непреклонен. Накрая му поисках опрощение на греховете и той ми го даде, но при условие да се оженя; аз му обещах и си тръгнах гневен. Не обичах да ми нареждат; а сега, когато мнозина искаха да ми наложат брак, отвътре ми идваше да се разбунтувам и да не приема. Излязох от църквата и седнах под дърветата в двора. Започнах да разсъждавам: от мисъл на мисъл си припомних колко много обичам Мирела, колко пъти сме си говорили да се оженим, пък и тя ме обича, как се разбираме и помежду ни има съгласие. И почувствах, че налагането остава на заден план и аз все повече гледах на нещата с очите на Мирела: идеята да се оженя за нея не беше неприемлива. Такъв съм аз: ако сам пожелая нещо, ако достигна до него със сърцето си, го правя; в противен случай няма на света свещеник или семейство, които да ме накарат да го сторя. В заключение си рекох: „И какво, че ще е сега? И без това щях да го направя във всички случаи... година по-рано или по-късно.“
Изведнъж се почувствах по-добре, все едно се освободих със собствените си ръце; сякаш, приемайки, вместо да откажа, ми стана по-леко, макар всъщност да се натоварих. Станах и с решителна стъпка тръгнах към бензиностанцията.
Малиокети, с очила на носа, седеше на сламен стол до помпата и четеше вестник. Потупах го по рамото:
- Господин Малиокети, искахте да си поговорим. Аз също имам да ви кажа нещо, и то веднага: Мирела и аз искаме да се сгодим.
Той вдигна очи изненадан и ме изгледа недоверчиво:
- Мирела не е добре, нищо не знам, ела у дома и ще говорим по въпроса.
- Мирела е съгласна.
- Е, ще видим, тази работа не е бърза. Но, хей, това не означава да не ми платиш бензина, дето го взе миналата неделя, с извинение, че е на кредит. Нека се разберем, приятелче; бензинът струва пари, аз не съм тук, за да го раздавам гратис.
Коленете ми омекнаха. Промълвих:
- Това ли щяхте да ми кажете?
- Разбира се, свикна Мирела да те обслужва и не плащаш: хиляда и петстотин лири са това.
Значи, всичко бе измама: Мирела наистина беше болна, а той искал да ми говори за бензина, докато Просперо с неговото мнимо приятелство ме бе пратил за зелен хайвер. За момент изпитах желание под някакъв предлог да се откажа от годежа. Но си помислих, че навярно такава е волята на съдбата, а щом съдбата го иска, значи е добро. Подхвърлих шеговито: