Нови римски разкази [bg]

- Чакай, трябва да ми кажеш всичко... ако не за друго, то поне да знам кой е източникът, кой ми мисли злото?

А той:

- Казва се грехът, не източникът. Обаждам ти се да те предупредя, че докато всички в бара те осъждаха, аз те защитавах.

- И какво разправяха?

- Ами Мирела била бременна, баща и знаел и скоро си щял да видиш какво ще ти се случи. Бил си голям мошеник, това разправяха.

Дойде ми в повече и затворих телефона, макар той да продължаваше да вика.

В полутъмния коридор за момент останах замислен, със слушалка в ръка: „Ето, денят ми е погубен.“ Къщата тънеше в мрак и тишина, зората едва започваше да се процежда през сивите стъкла на кухненските прозорци; от пода през босите ми крака проникваше студ и ме обгръщаше целия. Усещах в стомаха си нещо като прилошаване. Хрумна ми, че е още много рано и няма как да видя Мирела преди девет. А какво да правя до девет?

Не ми се спеше. Облякох се добре, доколкото бе възможно в тъмното между двете легла -моето и на брат ми. Той се раздвижи на сън и попита:

- Къде отиваш?

Отвърнах тихо:

- В сервиза.

Промърмори:

- По това време?

Вдигнах рамене и излязох на пръсти. Беше наистина рано; видях край къщи по Виа Остиенсе да профучават четири-пет камиона със зеленчук, отиваха на пазара. Небето иззад черната паяжина на проводниците, беше червено, на места с бели петна, но нямаше облаци, денят със сигурност щеше да бъде великолепен: за всички, помислих си, с изключение на мен. По инерция стигнах до бензиностанцията на бащата на Мирела, но не го намерих, беше твърде рано. Следвах малките улички, пустите тротоари с разпилени по тях отпадъци и хартии покрай къщите със затворени капаци на прозорците и стигнах до моста над речното пристанище. Надникнах надолу между стоманените траверси. На това място Тибър прилича на канал, неподвижен като мъртва вода; баржите, натоварени с чували цимент, също бяха спрели; крановете с висящите куки и те не помръдваха; всичко бе замряло. За разлика от безмълвието около мен, в главата ми се вихреше ураган: Просперо с неговото телефонно позвъняване ме хвърли в неописуема тревога; изпитвах същото чувство, както някога след получаването на призовка да се явя в полицията. И макар тогава да не бях сторил нищо и се оказа само свидетелско показание, си въобразих какво ли не. Ала този път бедата беше налице, а бащата на Мирела ме плашеше повече от полицейския комисар.