Андромеда [A for Andromeda - bg]

— Защо искаш да ме отстраниш? — попита той.

— Това беше следващата крачка. Аз те предупредих.

— Благодаря.

Флеминг се засуети наоколо, закопча пижамата си и нахлузи едни чехли, поуспокои се.

— Всичко, което правиш, може да се предвиди. — Изглежда, бе възвърнала самообладанието си. — Каквото и да измислиш, ще бъде контрирано.

— И какво ще последва сега?

— Ако си отидеш веднага и не се намесваш…

Той я прекъсна:

— Стани! — Почака, докато тя се изправи на крака и посочи един стол: — Седни там!

Тя го изгледа смаяно още веднъж, после седна. Той приближи и застана над нея.

— Защо правиш само онова, което иска машината?

— Вие сте големи деца — рече му тя. — Мислите си, че сме роб и господар — компютърът и аз, но ние и двамата сме роби. Ние сме контейнери, които направихте, за да съхраняват нещо, което не разбирате.

— А ти разбираш ли го? — попита Флеминг.

— Виждам разликата между нашите два разума. Виждам, че нашият ще победи, а вашият ще загине. Вие си мислите, че сте венеца на природата, последната дума… — Тя млъкна и разтри китката си, която той бе извил.

— Не съм на същото мнение — рече той. — Заболя ли те?

— Не особено. Ти си по-умен от останалите, но не си достатъчно умен. Всички вие ще последвате динозаврите. И те някога са владели Земята.

— Ами ти?

Тя се усмихна за първи път, откакто се познаваха.

— Аз съм липсващото звено на веригата.

— Ами ако те счупим?

— Ще направят друго.

— Ами ако разбием компютъра?

— Пак същото.

— А ако унищожим и двама ви, и съобщението, и цялата ни работа над него, така че да не остане нищо? Съобщението вече не се излъчва. Ти знаеше ли това?

Тя отрицателно поклати глава. Фактът, че тя потвърди всичките му страхове, го замая наред с внезапно възникналата идея как да прекрати всичко това.

— Приятелите ви там горе са се изморили да ни говорят. Сега вие сте сами — ти и компютърът. Да допуснем, че ви строшим и двамата, а?

— Известно време ще задържите една по-развита цивилизация далеч от Земята.

— Значи точно това ще трябва да направим.

Тя го погледна твърдо.

— Не можете.

— Можем да опитаме.

Тя отново поклати глава бавно, сякаш съжалително.

— Махни се! Живей както ти харесва, докато можеш. Друга възможност нямаш.

— Освен ако не ми помогнеш. — Той отвърна на погледа й и се втренчи в нея, както бе правил и преди в сградата на компютъра. — Ти не си просто мислеща машина, ти си направена по наше подобие.

— Не!

— Притежаваш възприятия, чувства. Ти си три четвърти човешко същество, привързано по принуда към нещо, което е програмирано да ни унищожи. За да ни спасиш и да се освободиш, трябва само да промениш програмата. — Той я хвана за раменете сякаш за да я разтърси, но тя се изтръгна от ръцете му.

— И защо трябва да го сторя?

— Защото го искаш, тези три четвърти от тебе го искат…