Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
Само го погледнах изумено. „Новият американски поет ли?“ Накрая само кимнах, защото не знаех какво да кажа и се ужасих, че ще объркам нещо.
— Да — успях да изрека. — Ще се опитам.
Тъжната сгърчена форма се обърна и излезе от стаята. След секунда и аз направих същото. За миг черните завеси се омотаха около мен, сякаш не искаха да ме пуснат да избягам, после обаче бях свободен. Свободен!
Калкута ми се стори красива. Бледата слънчева: светлина, просмукваща се през облаците, тълпите от хора, метежното следобедно движение по улиците — наблюдавах всичко това с радостно облекчение, което правеше пейзажа някак си по-светъл. После си спомних последните думи на Дас и пак ме налегнаха съмнения. Не, щях да помисля за това по-късно. Засега бях свободен.
В долния край на стълбите ме чакаха двамата капалики. Услугите им като водачи ми бяха нужни само за няколко минути, докато ме преведат през бордея до главната улица, където успях да спра такси. Преди да ме оставят, единият ми връчи захабено листче хартия, върху което беше драснато: „Пред Калигхат — 9:00 ч“.
— Там ли да занеса книгите? — попитах аз по-тънкия мъж.
Той ми кимна и за потвърждение, и за довиждане.
После черно-жълтото такси запъпли заедно с едва движещите се автомобили и в продължение на десет минути аз просто се наслаждавах, че съм се отърсил от напрежението. „Какво изживяване, да му се не види!“ Мороу изобщо нямаше да ми повярва. И на мен вече ми беше трудно да повярвам. Да седя там, вероятно заобиколен от ненормални улични главорези, да разговарям с онова, което беше останало от един от великите световни поети. „Какво изживяване!“
Никой нямаше да пусне подобно нещо в „Харпърс“. Може би в „Нашънъл Инкуайърър“, но не и в „Харпърс“. Засмях се на глас, а плувналият в пот дребен таксиметров шофьор се извърна на седалката, за да изгледа откачения американец. Усмихнах се и посветих няколко минути на това да измислям какво точно да включа в статията, така че тя да звучи сухо и цинично, както предпочиташе Мороу. Прекалено късно си дадох сметка, че е трябвало да внимавам откъде минаваме, но вече бяхме на километри от мястото, на което бях спрял таксито.
Накрая познах големите сгради, предвещаващи, че наближаваме центъра на града. На около две пресечки от хотела казах на шофьора да ме остави пред занемарена витрина, над която се мъдреше голяма табела: „КНИЖАРНИЦА МАНИ“. Вътре имаше плетеница от стелажи и високи купчини книги, стари, нови, някои покрити с пластове прах, повечето на английски издателства.
Отне ми половин час да намеря осем добри стихосбирки, издадени наскоро. Не открих стихосбирка на Робинсън, но в джобно издание на „Съвременна поезия“ бе включен „Ричард Кори“, както и „Тъмни хълмове“ и „Уолт Уитман“. Обърнах жълтото томче и се свъсих. Дали съм разбрал правилно Дас? Според мен да.
Тогава не взех никакво решение и все пак доста време избирах последните две книги така, че да са еднакви по размер. Докато книжарят ми връщаше рестото във вид на монети с различни форми, го попитах къде има дрогерия. Той се смръщи и поклати глава, но след няколко опита все пак успях да обясня какво търся.
— О, да, да — каза мъжът. — Аптека.
Упъти ме към магазин, който се падаше между книжарницата и хотела.
Когато се прибрах в хотел „Оберой“, наближаваше шест вечерта. Стачниците комунисти още седяха по бордюра на тротоара и си правеха чай на малки огньове. Махнах им едва ли не дружелюбно и влязох в един друг свят — сигурен, с климатична инсталация.
Лежах и дремех, а Калкута се плъзгаше бавно към вечерта. Необузданото вълнение и облекчение се бяха изпарили и бяха заменени от бремето на умората и нерешителността. Отново и отново се връщах към следобедната среща и напразно се опитвах да попритъпя невероятния ужас колко обезобразен е Дас. Колкото повече се стремях да залича образите, мяркащи се зад затворените ми клепачи, толкова по-вцепеняваща ставаше тяхната реалност.
„Толкова красив, толкова съзвучен с положението, в което съм се озовал, с моите стремежи, че постоянно си мечтая за него.“
Не се налагаше да отварям книгата с меки корици, за да видя стихотворението, за което ми беше говорил Дас.
В едно свое парче отпреди десетилетие Саймън и Гарфънкъл бяха направили този образ достъпен за всички:
Беше почти седем часът вечерта. Смених си панталона, измих се и слязох долу да хапна набързо. Поръчах си ориз с къри и бухти, които Амрита наричаше poori, но които в листа с менюто бяха посочени като loochi Изпих две студени бири, бомбайско производство, и след един час, когато отново се качих в стаята, вече не се чувствах толкова потиснат. Щом излязох в коридора на етажа, ми се стори, че телефонът в стаята звъни, но докато отключа, звукът беше заглъхнал.