Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
Бастиан кимна.
— Ако е възможно обаче, първо бих те помолил за нещо за пиене. Много съм жаден.
— Твоят покорен слуга е целият в слух и очаква твоите заповеди — отвърна Граограман. — Господарю, ще благоволиш ли да се качиш на гърба ми? Ще те отнеса в двореца си, където ще намериш всичко, което ти е нужно.
Бастиан се метна на гърба на лъва и се хвана с две ръце за гривата му, чиито къдрици се виеха като малки пламъчета. Граограман извърна глава към него.
— Дръж се здраво, господарю, защото аз бягам бързо. И искам да те помоля за още нещо, господарю. Обещай ми, че докато си в моето царство, а още повече с мен, по никакъв повод нито за секунда няма да сваляш Съкровището, което те закриля!
— Обещавам ти — рече Бастиан.
Тогава лъвът потегли — отначало бавно и достолепно, после все по-бързо и по-бързо. Бастиан наблюдаваше с удивление, как при всеки нов пясъчен хълм козината и гривата на лъва променяха цвета си, всякога в съответствие с цвета на дюната. Накрая Граограман започна да прави грамадни
скокове от връх на връх и се движеше с такава скорост, че огромните му лапи едва допираха земята. Цветът на козината му взе да се сменя все по-бързо и по-бързо, докато накрая очите на Бастиан се замрежиха и той започна да вижда едновременно всички цветове. Сякаш грамадното животно се бе превърнало в един опал, през който пробягваха цветовете на дъгата. Очите на момчето неволно се затвориха. Вятърът, горещ като в преизподнята, свиреше покрай ушите му и сякаш искаше да изтръгне мантията му, която се развяваше отзад. Той чувстваше как се движат мускулите в тялото на лъва и вдишваше дивата, възбуждаща миризма на гъстата грива. Бастиан нададе пронизителен, тържествуващ вик, който прозвуча като крясък на граблива птица, а Граограман му отговори с рев, разтърсващ пустинята. Колкото и различи да бяха, в този момент те станаха едно цяло. Бастиан бе изпаднал в опиянение и дойде отново на себе си, когато чу Граограман да казва:
— Пристигнахме, господарю. Ще благоволиш ли да слезеш?
С един скок Бастиан се озова на пясъка. Пред себе си видя хълм, по който стърчаха черни чукари — или това бяха някакви развалини? Не можеше да каже кое от двете е вярно, защото камъните, които или лежаха безразборно по земята, полузатрупани от цветен пясък, или образуваха порутени сводове, зидове, колони и тераси, бяха прорязани от дълбоки цепнатини и пукнатини и издълбани по своеобразен начин, сякаш от прастари времена пясъчни бури бяха заглаждали ръбовете и неравностите им.
— Това, господарю — чу Бастиан гласа на лъва, — е моят дворец… и гроб. Влез, бъди добре дошъл, ти си първият и единствен гост на Граограман.
Слънцето бе загубило вече своята знойна сила и стоеше голямо и бледожълто над хоризонта. Очевидно бяха яздили много по-дълго, отколкото се бе сторило на Бастиан. Останките от колони или скалните зъбери, независимо какво беше това в действителност, вече хвърляха дълги сенки. Скоро щеше да се свечери.
Когато Бастиан последва лъва през една порта с тъмен свод, водеща към вътрешността на двореца, му се стори, че Граограман не стъпва вече така енергично, както преди и дори че в походката му се крие някаква умора и тромавост.
По един тъмен коридор и различни стълбища, които водеха нагоре и после надолу, те стигнаха до голяма врата, която май също беше изработена от черна скала. Когато Граограман пристъпи към нея, тя сама се отвори и щом Бастиан я прекрачи, отново се затвори зад гърба му.
Те попаднаха в обширна зала или по-точно в една пещера, която беше осветена от стотици висящи лампи. Огънят в тях наподобяваше играта на цветните пламъци по козината на Граограман. В средата на покрития с цветни плочки под имаше стъпала, които образуваха кръгла площадка, а върху нея се намираше къс черна скала. Граограман извърна бавно очи към Бастиан — те бяха помръкнали.
— Моят край идва, господарю — промълви той, — не ни остана време да поговорим. Но не се тревожи, изчакай утрешния ден. Онова, което винаги се е случвало, ще се случи и сега. Дано само можеш да ми кажеш защо е така.
После той се обърна към една малка врата в другия край на пещерата.
— Влез там, господарю, ще намериш всичко, което ти е нужно. Тези покои те чакат от незапомнени времена.
Бастиан се отправи към вратата, но преди тя да се отвори, той извърна поглед назад. Граограман бе легнал на черния каменен блок и сега и самият той беше черен като скалата. С тих глас, почти шепнешком, той каза:
— Чуй, господарю, възможно е да чуеш звуци, които ще те стреснат. Но не се безпокой. Докато носиш знака, нищо няма да ти се случи.