Целувката на прокудения
- Автор: Хейстингс Сюзън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целувката на прокудения». Краткое содержание книги:
Мъжете отново се разсмяха, но повечето посегнаха към двурогите дървени вилици, които слугините бяха побързали да донесат, и започнаха да ядат с тях. Мартин кимна одобрително и се обърна към Изабела. Тя смръщи носле и сърдито поклати глава.
— Не сте ли доволна? — попита той.
Изабела гневно отметна глава назад. Не искаше да се признае за победена.
Матилда наблюдаваше мълчаливо ставащото на масата. Рудолф забеляза погледа й и се усмихна.
— Знаеш ли, тук се води малка война — рече тя. — Изабела естествено не се чувства като гостенка.
— И аз така мисля — въздъхна Рудолф. — При това наистина няма от какво да се опасява. Мартин е готов да даде живота си, за да я защити.
Матилда го погледна учудено.
— Не те разбирам. Тя е негова заложница.
— Мартин няма друг избор. Ако имаше някакъв друг изход, нямаше да я държи тук. Той я обича.
— Какво? Не мога да повярвам. Постоянно се подиграва с нея, обижда я. Каква е тази любов?
— Права си — кимна Рудолф. — Той се отбранява с всички сили срещу своите чувства, но сърцето му й принадлежи.
— Като гледам Изабела, имам чувството, че е готова да го разкъса на парчета.
— Така е. Значи тя също го обича. Само че не го знае.
— Но човек усеща, когато обича някого — възрази Матилда. — Аз го усетих веднага.
Той се усмихна и стисна ръката й.
— Ние с теб нямаме причина да се борим срещу любовта си.
— Бедната Изабела — прошепна Матилда.
— Бедният Мартин — допълни Рудолф. — Той страда от адски мъки и не може да направи нищо срещу тях. — Сложи в чинията й парче фазан и помоли: — Хапни, любов моя. Кой знае кога пак ще имаме такъв царски пир. Знаеш ли защо хората ни така се нахвърлиха върху месото? Защото са минали седмици, откакто не са виждали месо. Житото ни свърши, нямаме почти нищо друго. Селяните от околността не смеят да ни дават от житото си даже когато им плащаме. Ако ги хванат, че ни помагат, наказанията са безмилостни. Освен това рицарят Гундрам ги изстисква докрай и едва преживяват.
Матилда преглътна тежко.
— Когато излязохме от манастира, минахме през едно село, което беше напълно опустошено. По дърветата висяха трупове, нивите бяха изпотъпкани, оборите празни, къщите изгорени. Не бяха пощадили дори църквата. Такъв ужас преживяхме… — Тя потрепери и затвори очи.
Рудолф се взираше мрачно в чинията си.
— Знам. Това беше едно от селата, които бяха част от ленното владение на Мартин и които Гундрам обяви за свои. Част от селяните избягаха и сега седят на тази маса заедно със слугините и ратаите от замъка. Те са верни на Мартин и не пожелаха да служат на Гундрам. Тази вярност се заплаща много скъпо: и те са обявени извън закона и ги търсят заедно с Мартин. Ако паднат в ръцете на Гундрам или княза, ще бъдат екзекутирани.
Матилда облегна глава на рамото му.
— Питам се какво трябва да се направи, за да спрем този произвол — пошепна тя.
— Има само една възможност: князът трябва да реабилитира Мартин. И тъй като той няма да го направи доброволно, Мартин се опитва да го принуди. Затова взе Изабела за заложница.
— Разбирам. Надявам се да постигне целта си.
— Кой знае… Можем само да се надяваме, че Гундрам няма да открие убежището ни. Пратеникът ни ще отнесе на княза писмо, с което ще го уведомим, че държим дъщеря му като заложница.
— Ами ако хвърлят пратеника в затвора? — попита страхливо Матилда. — Може дори да го измъчват, за да издаде скривалището ни?
— Няма, защото той няма да се яви лично. Повярвай ми, скъпа, вече имаме опит в тази неща. Не се измъчвай с мрачни мисли. Тази вечер ще празнуваме и ще се веселим. А през нощта…
— Да?
— Ще останеш ли отново при мен?
— Да!
Мартин пи много вино. Близостта на Изабела го правеше нервен. Беше повярвал, че е способен да издържи на всички превратности на живота, защото по-лоша от сегашното му положение надали можеше да има. Чувстваше се безкрайно унижен, че трябва да осигурява прехраната на верните си хора с разбойнически набези, че е паднал до нивото на обикновен престъпник. Макар че целта му беше да възстанови честта й името си, пътят към нея минаваше през блато. Какво беше виновна Изабела, че старият княз бе повярвал на своя влиятелен рицар и го беше лишил от ленното му владение?
Мартин погледна към Изабела и отново изпита възхищение от красотата й. Тесни рамене, фино изрязано лице и дълга руса коса на разкошни къдрици. Тя посегна към парченце хляб от чинията пред себе си и той видя как пръстите й потрепериха. Сякаш го прониза мълния, улучи го остро и болезнено право в сърцето. Само с присъствието си Изабела беше пробила твърдата му броня и беше отворила душата му. „Стой далече от нея — предупреждаваше го разумът. — Тя ще те хвърли в пропаст, от която няма излизане!“