Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
— Ужасно смешно! — озъби се Констанс. — Нали нямаш нищо против да ти разбия мутрата?
— Констанс, аз обичам Пег. Просто бях самотен. Дни наред ти не се обади. Ани ме покани да полежим и да си поприказваме, нищо друго. Не ме бива да лъжа. Изписано ми е на лицето. Погледни.
Констанс ме погледна и се разсмя.
— Исусе, какъв невинен младенец! Добре, добре. — Отпусна се назад. — Изкарах ти ума преди малко, нали?
— Трябваше да подвикваш, като тичаш.
— Зарадвах се, като те видях, синко. Извинявай, че не ти позвъних. Навремето забравях погребенията след няколко часа. Сега ми трябват цели дни.
Натисна някакъв бутон. Светлината намаля, блесна шестнайсетмилиметровият прожекционен апарат. Двама каубои се сбиха на бялата стена.
— Как ти се гледат филми в такъв момент?
— Зареждам се, за да размажа оня голия утре през нощта, ако пак се появи — отговори.
— Това дори не е смешно! — Погледнах през френския прозорец към пустия бряг, където само белите гребени на вълните отекваха откъм границата на мрака. — Смяташ, че е телефонирал да ти каже къде съм, и сетне е дошъл до брега, за да щръкне тук, така ли?
— Не. Гласът беше особен. Трябва да са различни хора. Не знам защо, но си мисля, че единият, оня без дрехите, е нещо като ексхибиционист, суетен глупак, разбираш ли? Иначе щеше да връхлети тук, да изнасили бабичката или да я убие, а може и едното, и другото. Оня вторият, телефонистът, от него ме полазват тръпки.
Зная, помислих, чувал съм му дишането.
— Звучеше като истинско чудовище — каза Констанс.
Така е, съгласих се. Някъде далеч чух големия червен трамвай да пищи на завоя в дъжда, а същият глас зад гърба ми да изрича заглавието за романа на Кръмли.
— Констанс — започнах, но спрях. Щях да й кажа, че преди няколко нощи съм видял непознатия на брега.
— Имам един малък имот на юг оттук — започна тя. — Утре ще прескоча дотам. Обади ми се вечерта, чу ли? А в това време би ли проверил нещо вместо мен?
— На всичко съм готов. Или почти на всичко.
Констанс гледаше как Уилям Фарнъм нокаутира брат си Дъстин, изправя го, пак го нокаутира.
— Мисля, че знам кой е оня голият на брега.
— Кой е?…
Тя погледна към прибоя, сякаш призракът му бе още там.
— Един мръсник от младостта ми, с глава на зъл германски генерал и с най-красивото младежко тяло на света.
Моторетката спря пред Каруселовите апартаменти; управляваше я младеж по бански гащета с мургаво красиво тяло, лъснало от плажно масло. На главата си носеше тежък мотоциклетен шлем с тъмен наличник, спуснат до брадичката, тъй че не го познах. Но по-съвършено тяло не бях виждал. То ми припомни един отдавнашен ден, преди години — тогава бях видял Аполон да върви по брега, следван от група момчетии, неосъзнаващи защо го съпровождат — те пристъпваха в омаята на красотата, влюбени, без да разбират, че това е любов, и без да смеят — нито пък да желаят — да си спомнят за този миг до края на живота си. Има такива съвършени красавци на този свят, а пък мъжете, жените и децата биват привлечени, подире им от чувства чисти, чудесни и безкористни, без да усещат вина, защото всъщност нищо не се случва. Съзираш го на брега, поемаш подире му, той си отива, прибираш се и ти, озарен от усмивка, на която сам се удивляваш — след час, когато се попипаш по устата, намиращ я все още там.
По цял един плаж, през цяло едно дълго лято подобно тяло на младеж или на девойка се среща най-много веднъж. Или най-много дваж, и то ако боговете дремят и не завиждат.
Аполон седеше насреща ми, яхнал моторетката, вперил поглед през тъмния безизразен наличник право в мен.
— Идвате да навестите стареца ли? — Иззад стъклото смехът беше волен и гърлен. — Чудесно! Хайде.
Подпря моторетката и докато се окопитя, вече подтичваше нагоре по стъпалата. Вземаше ги по три наведнъж като газела и се вмъкна в едно от горните апартаментчета.
Следвах го бавно, сякаш бях стогодишен.
Когато стигнах, чух душа да шурти. След миг се появи, гол и лъскав от мокрота, с шлема на глава. Застана на вратата и се взря в мен, сякаш бях огледало и той се любуваше на отражението си.
— Е — запита изпод шлема, — харесвате ли най-красивото момче, младежа, когото обичам?
Почервенях до корена на косите.
Той се засмя и свали шлема.
— Боже мой! — възкликнах. — Наистина сте вие!
— Старецът? — запита Джон Уилкис Хопууд. Огледа тялото си и се усмихна. — Или младежът? Кого от двамата предпочитате?
Преглътнах с мъка. Бързах да заговоря, защото исках да побягна час по-скоро, преди да ме е заключил вътре.
— Зависи кой от двама ви е стоял на брега късно нощем пред дома на Констанс Ратиган.