Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
В този миг сякаш нарочно латерната долу засвири и завъртя карусела. Приличаше на дракон, налапал група гайдари, които се опитва да повърне без ред и без съпровод.
Като котка, обмисляща какъв да бъде следващият й ход, старомладият Хопууд извърна към мен мургавия си гръб; искаше да ме обае.
Замижах пред златистата гледка.
Това му даде време да реши какво да каже.
— Защо ще си губя времето с тая стара кранта Констанс Ратиган? — запита той, присегна се към банята, издърпа една хавлия и започна да си бърше раменете и гърдите.
— Вие сте нейната голяма любов, тя — вашата. Било е лятото, в което цяла Америка е обичала влюбените, не е ли тъй?
Той се извърна да провери дали иронията в гласа е изписана и по лицето ми.
— Значи затова дойдохте — изпраща ви да ме сплашите?
— Възможно е.
— На колко лицеви опори можете да издържите, можете ли да преплувате шейсет пъти басейна, да изминете четирийсет мили на ден, без да се уморите, и колко души — забелязах, че не каза „жени“ — можете да обладаете в един следобед?
— Не, не, не, и най-много двама — отвърнах в отговор на всичките въпроси.
— В такъв случай — заяви хунът Хелмут, извърна се и ми предложи прекрасната фасада на Антиной, която не отстъпваше на златистия му гръб — няма защо да ме е страх от вас, а?
Устните му бяха като срязани с бръснач, между тях стърчаха и съскаха остри акулени зъби.
— Ще ходя на брега, когато си поискам!
Начело е гестапо, сподирян от мургавите младежи, мина ми през ума.
— Нищо не признавам. Може и да съм бил там някоя нощ. — Кимна към плажа. — Може и да не съм.
С усмивката му можех да си срежа вените.
Метна хавлията към мен. Улових я.
— Бихте ли ми избърсали гърба?
Хвърлих му хавлията. Падна върху главата му, увисна и му скри лицето. Страховитият хун за миг изчезна. Остана само царят на слънцето Аполон, задникът му грееше като ябълките на боговете.
Изпод хавлията долетя кроткият му глас:
— Срещата свърши.
— Нима изобщо е започвала? — запитах.
Слязох долу под съпровода на звуците на болния дракон.
Върху навеса над входа на кино „Венеция“ не пишеше нищо. Всички букви бяха изличени.
Прочетох пустотата пет-шест пъти с чувството, че нещо се претъркулва и умира в гръдта ми.
Обиколих и натиснах всички врати — бяха заключени, надникнах в касата, която беше празна, погледнах към големите рамки за афиши, от които допреди няколко вечери ми се усмихваха Баримор, Чейни и Норма Ширър. А сега — нищо.
Отстъпих и препрочетох празнотата за сетен път, шепнешком.
— Как ти се харесва двойната програма? — запита някой зад мен.
Извърнах се. Шейпшейд ме гледаше ухилено. Подаде ми дебел свитък филмови афиши. Знаех какво са. Дипломите ми от института Носферату34, от школата на Квазимодо и гимназията на Д’Артанян и Робин Худ.
— Господин Шейпшейд, не мога да ги приема.
— Ти си с романтична кръв, нали?
— Да, но…
— Хайде, хайде, дръж. Довиждане, сбогом. А там отвъд — друго довиждане и друго сбогом. Ела да се простим с кея.
Тикна дипломите в ръката ми и затопурка нататък.
Намерих го в края на кея да сочи надолу и да ме наблюдава, та да види как сбръчквам лице и сграбчвам перилата, за да погледна долу.
А долу бяха пушките, занемели за пръв път от години насам. Лежаха на морското дъно, на четири-пет метра под водата, която беше прозрачна, защото слънцето се бе показало.
Преброих около десетина дълги, студени, сини метални оръжия, там, където плуваха рибите.
— Бива си го това сбогуване, нали? — Шейпшейд бе проследил погледа ми. — Една по една. Една по една. Рано тази сутрин. Дотичах при нея, креснах: какво правиш?! Не виждаш ли, вика. И една по една, през перилата — долу. Затварят ти киното, затварят ми и стрелбището следобед, тогава да вървят по дяволите, казва. И — една по една!
— Но тя не… — подхванах и замълчах. Огледах водата под кея и нататък. — Но тя не?…
— Дали не е скочила след тях? Не, не. Стоя дълго с мен, загледана в океана. Няма да останат дълго, каза. До една седмица ще изчезнат. Все ще се намерят глупци да се гмурнат и да ги извадят, така ли е? Какво да й отговоря? Така е.
— Не каза ли нещо на тръгване?
Не можех да откъсна очи от дългите пушки, които лъщяха под нахлуващия прилив.
— Каза, че отивала да дои крави. Но не и бикове, каза, никакви бикове. Да дои крави и да бие масло, това беше последното, което чух.
— Да й е на добър час — рекох.
Пушките изведнъж се скриха под рибно ято, дошло сякаш да погледа. Но изстрели не се чуха.
— Мълчанието им е приятно, нали? — запита Шейпшейд.
34
Ням филм от 1922 г. за вампира кръвопиец Носферату. Б.пр.