Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
— Добре — Кити се намести удобно. — Не знам дали си забелязал, но в Лондон нещата вървят от зле към по-зле. Магьосниците започват да губят контрол. Изпращат обикновените да се бият, търговията намалява. Има много повече бедност, която води до безредици — в някои градове дори имаше бунтове. А има и силно негодувание против… демоните.
— Точно както предрекох, когато говорихме за последно — рече джинът. — Хората започват да забелязват духовете и откриват собствената си устойчивост. Те ще изпробват възможностите си, а после ще започнат да се бият.
Кити кимна.
— Но магьосниците отвръщат на удара. Полицията вилнее, има насилие, арестуват хората и ги отвеждат в затвора. Стават дори и по-лоши неща.
— Случва се — каза момчето.
— Мисля, че магьосниците са готови да извършат ужасни неща — продължи Кити, — за да останат на власт. Съществуват множество тайни групировки от обикновени хора, но те са слаби, разединени. Никой не притежава силата да се противопостави на правителството.
— И това ще стане — каза джинът. — След време.
— Но колко време? Това е въпросът.
— Искаш ли груба догадка? — Момчето наклони глава, докато размишляваше. — Считам, че още две поколения ще са достатъчни. Да кажем петдесет години. Това ще позволи устойчивостта да се изгради до необходимите за успешен бунт нива. Петдесет години не са толкова много. Ако имаш късмет, може да видиш как се случва, когато си сладка, възрастна бабка и друскаш големи дебели бебета на коленете си. Всъщност — той вдигна ръка, прекъсвайки протестния вик на Кити — не, аз греша. Предвиждането ми е неправилно.
— Хубаво.
— Ти никога няма да станеш сладка възрастна бабка. Да кажем по-скоро „тъжна, самотна възрастна бабичка.“
Кити блъсна с юмрук по пода.
— Петдесет години не е достатъчно скоро! Кой знае какво ще са свършили магьосниците дотогава? Целият ми живот ще е отминал! Вероятно ще съм мъртва, когато дойде революцията.
— Вярно е — рече момчето. — Но пък аз все още ще съм тук да гледам. Аз ще съм си точно същият.
— Да — изръмжа Кити. — Не смяташ ли, че си късметлия?
— Така ли мислиш? — Момчето погледна надолу към кръстосаните си крака. Седеше с изправен гръб и кръстосани крака по маниера на египетските писари. — Изминаха две хиляди сто двадесет и девет години, откакто почина Птолемей — каза той. — Той беше на четиринайсет. Осем световни империи се появиха и рухнаха от онзи ден, а аз все още нося лицето му. Кой мислиш, че е късметлията?
Кити не отвърна. Накрая попита:
— Защо го правиш? Защо приемаш формата му, искам да кажа.
— Защото си обещах — рече джинът. — Ще го показвам такъв, какъвто беше. Преди да се промени.
— Ама аз мислех, че никога не е пораснал — каза Кити.
— Да. Така е. Не порасна.
Кити отвори уста да зададе въпрос, но вместо това поклати глава.
— Отклоняваме се от темата — каза тя твърдо. — Не мога да си позволя да чакам и да гледам, докато магьосниците вършат още несправедливости. Животът е прекалено кратък. Необходимо е да се действа сега. Но ние — обикновените хора — не можем да свалим правителството сами. Нужна ни е помощ.
Момчето сви рамене.
— Може би е точно така.
— Така че моята идея, или всъщност моето предложение — рече Кити — е джиновете и другите духове да ни окажат тази помощ. — Тя се облегна назад.
Момчето я изгледа.
— Я пак.
— Вие ще ни помогнете. Все пак, както ти каза току-що — всички ние сме жертви: и джиновете, и гражданите. Магьосниците ни поробват по един и същ начин, независимо дали сме хора или духове. И така. Можем да се обединим и да ги разгромим.
Лицето на момчето беше безизразно.
— Просто ей така?
— Е, няма да е лесно, разбира се. Но трябва да има начин. Например, ако обикновени като мен могат да призовават важни джинове като теб, защо да не можем да завземем правителството заедно? Необходимо е малко мислене и много повече демо… духове да се включат, но ще имаме предимството на изненадата, нали така? А и ще е много по-ефективно за нас да се бием като равни: без роби, без господари. Без да се караме помежду си или да се подвеждаме. Просто едно добро сътрудничество. Няма да има кой да ни спре!
Тя се беше навела напред в пентаграмата си. Мечтата караше очите й да светят. Момчето също изглеждаше запленено; дълго време то не отвърна. Накрая проговори.