Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
Разговорът течеше някак сънен и в началото за нищо особено.
— Ти винаги ли пушиш само „БТ“! — отпуснато запита Змагител.
— Да.
— А аз само „Неман“.
— И аз го обичам, но когато го пуша дълго, кашлям. Не си ли опитвал да се откажеш?
— Веднъж не пуших девет месеца, но сетне дойдоха избори. Докараха в село хубава бира, лидска. Намериха се и чирози. Случи се да карам урната при онези, дето боледуваха и не можеха сами да дойдат. Приятелите накупиха всичко и за мен, но забравили, проклетниците, че не пуша, и ми купили три кутии „Неман“. Щом преброиха гласовете — седнахме да се почерпим. Бях намръзнал през деня, откарах коня, та и аз седнах, пийнахме си. Запалих цигара и… хайде отново.
На Шаблика този разговор му беше толкова интересен, че направо издъхваше от скука. Затова разговорът се прехвърли на друга тема, от която, ако се съди по нашите литературни вестници, би издъхнал целият свят: за „книжовността“.
— Хайде, да речем, какво мислиш за Биков, Михас?
— Нищо. Не си измисля човекът. Личи си, че войната му е дошла до гуша. Не е като някои, дето пишат как Саня с метличка за баня разбил рота германци… заедно с танковете.
Предъвквахме кокалите на инженерите на човешки те души (де да можеха да чуят тези приказки от някоя трибуна) и приключихме разговора с още едно лице, към което се отнасям търпимо.
— Ами този… Караткевич? — запита Шаблика.
— Не е лош. Само е малко шантав, завеян. Все започва от Адам и Ева и дорде стигне до наши дни… Никога не знаеш какво да очакваш от него.
— Разправят, че бил женкар — обади се Змагител.
— Че за кого не разправят това? Я по-добре кажи, Антос, какво си бил разшифровал? — смени скучната тема Шаблика.
Разказах накратко за лентата. Обясних им, че съм сигурен само, че необходимата ми кула е от северната страна, там, където е била зазиданата сетне Слуцка порта. Казах и за ъгъла на увиването (вярвах на тези хора и много се надявах, че като някогашни борци от съпротивата и партизанския отряд знаят да пазят тайна), но казах, че (прости ми лъжата, боже) предмета, около който трябва да я увия, го няма и че определянето на ъгъла между осовата линия на лентата и посоката на изписването нищо не дава, краят пък съвсем не ми е ясен (виж, това беше истина). Не ми е ясно само коя кула ми трябва от ъгловата? Дали третата?
— Поблъскай си още главата — обади се Змагител, — може да измислиш нещо.
Внезапно зад стобора се вдигна дива врява. В различни гами лаеха десетки кучешки гърла и нечий глас разтърсваше улицата:
— Убийци! Убийци!
Приближихме се до оградата. Отдясно се задаваше познатият ми вече кортеж: Лапатуха с неговите десетки кучета. Насреща му вървяха председателят Олшански и счетоводителят Ганчаронак. Сигурно се чувствуваха като в небрано лозе.
— Убийци! — дереше се Лапатуха.
— Защо бе, Людвик? — запита Олшански.
— Ще ме убиете! Искам да се скрия!
— Защо да съм убиец? — запита Ганчаронак.
— Защото — и се обърна към Олшански. — Убиваш телетата! Бичетата! Овчиците! Ще се скрия!
— Хайде стига, Людвик — тъжно промълви Олшански.
Но лудият, щом ме зърна, се превключи на мен: — Аха, дириш истината? Ще си строшиш главата. Обкръжен си вече, обкръжен си. И съселът няма да ти помогне. Съселът с расото. Боубел, Боубел ще дойде. Дойде вече.
И ние, и онези двамата се дръпнахме от него, като че размахваше кофа вряла вода.
— Е, джентълмени — запитах аз, — как е самочувствието? Какво означава този сън?
— Не зная — каза Шаблика. — Може би наистина не е на себе си човекът. А може… това да е удобен начин за маскировка.
— Я остави — намеси се Змагител. — Тук са ставали такива работи, че и най-здравият човек би се побъркал.
— Все пак какво се е случило? — запитах аз.
— Е, през май четиридесет и четвърта по заповед на Химлер, както е известно, беше създадена „kommenda 1005“ — отвърна Шаблика. — Унищожаваха следите от всичко, което бяха сторили тук. „Санитарни акции“. Бяха осъдени на гибел всички села и махали, където имаше свидетели на делата им. На нас все пак ни провървя. Не успяха да ни унищожат, много бързаха да бягат. Но все пак изселиха хората в гората. Акциите за масови екзекуции обаче са били вече подписани. Шефът на Кладненското районно гестапо бе ги подписал като „председател на гестаповския съд“… Засноваха коли, камиони из околността. А в колите — нашите от гората ги следяха — оберщурмбанфюрерът на СС, доктор по право (като че може да има някакво право при онова безправие), той бе същият споменат шеф на районното гестапо в Кладно, на презиме Хешцьобер, и с него някакъв щандартенфюрер, полковник значи. Освен тях и оберщурмфюрер Зайц с помощника си унтерщурмфюрер Щофхен (в катрана да ври дано на онзи свят, голям мръсник беше). А в другите коли по-дребни началства, шарфюрер Линц (той командуваше охраната) и, кой знае защо, фон Айхорн, майор от тодтовските части — от военно строителната организация. Ясно, че нямаха намерение да строят нещо, а да крият. Може пък да диреха някое естествено дере, та по-лесно да го затрупат…