Хроника на птицата с пружина

станалите неща. Пистолетите, боеприпасите, картите, компасите и биноклите се озоваха в чувал, явно щяха да ги пратят на командването в Улан Батор. После ни завързаха със здраво тънко въже. Отблизо монголските войници смърдяха на отдавна нечистена конюшня. Униформите им бяха опърпани, мръсни, с кал, прах и петна от храна, направо беше невъзможно да определиш какви са били на цвят. Обувките им бяха целите на дупки и се разпадаха — в буквалния смисъл на думата. Не беше чудно, че пробват нашите. Лицата на повечето бяха жестоки, зъбите им бяха развалени, косата им бе дълга и чорлава. Приличаха по-скоро на разбойници и обирджии, отколкото на войници, но от съветското оръжие и звездите по отличителните знаци се разбираше, че са от редовната армия на Монголската народна република. Лично на мен, разбира се, ми се струваше, че като военен отряд нямат никаква дисциплина и боен дух. Монголците са издръжливи, добри войници, но не стават за съвременна война, където се искат обединени, съгласувани действия. Нощта беше леденостудена. Докато гледах как дъхът на монголските войници излиза на бели валма, които изчезват в мрака, имах чувството, че някаква странна грешка ме е запратила в пейзажа на чужд кошмар. Не ми се вярваше, че го изживявам. Наистина беше кошмар, но едва след време щях да осъзная, че беше само началото на невъобразим кошмар. След малко един от монголските войници изникна от мрака — влачеше нещо тежко. Грейнал в усмивка, метна домъкнатото на земята до нас. Беше трупът на Хамано. Той беше бос, някой вече му беше взел обущата. Войниците му смъкнаха дрехите и огледаха всичко, което намериха по джобовете. Към часовника, портфейла и цигарите му се протегнаха ръце. Мъжете си поделиха цигарите и запалиха, докато претърсваха портфейла. Извадиха няколко банкноти от Манджоу-го и снимка на жена, вероятно майката на Хамано. Командващият офицер каза нещо и взе парите. Снимката беше метната на земята. Някой от монголските войници очевидно се бе прокраднал зад Хамано и докато той е стоял на пост, му беше прерязал гърлото. Те първи бяха направили с нас онова, което ние възнамерявахме да направим с тях. По зейналата рана имаше яркочервена кръв, която обаче беше твърде малко за такава голяма рана — вероятно вече беше изтекла. Един от войниците извади от калъфа на колана си нож с извито острие, дълго към петнайсет сантиметра. Размаха го пред лицето ми. За пръв път виждах нож с такава странна форма. Сякаш беше със специално предназначение. Войникът го прокара пред гърлото си и изсвири през зъби. Някои от останалите се засмяха. Ножът очевидно беше негов собствен и не му беше даден от армията. Всички имаха втъкнати в коланите си дълги щикове, само този човек носеше извит нож и очевидно бе прерязал с него гръкляна на Хамано. След като го размаха чевръсто няколко пъти, го прибра в калъфа. Без да казва и дума, Ямамото погледна към мен, като завъртя само очите си. Това трая всичко на всичко един миг, ала аз веднага разбрах какво се опитва да ми каже: дали ефрейтор Хонда е успял да избяга? Въпреки суматохата и ужаса и аз си мислех за същото: къде е ефрейтор Хонда? Ако се беше изплъзнал от внезапното нападение на частта на Външна Монголия, още имаше някакъв, макар и съвсем малък шанс за нас — въпросът какво би могъл да направи Хонда сам беше доста потискащ, но и най-малката надежда си струваше. Държаха ни цяла нощ вързани и повалени на пясъка. Оставиха да ни пазят двама войници, един с лека картечница и един с пушка. Другите се поотдалечиха — пушеха, говореха си и се смееха, явно доволни, че са ни заловили. Двамата с Ямамото не проронихме и дума. Там дори през май призори температурата падаше под нулата. Помислих си, че ще премръзнем до смърт, както лежим голи на земята. Но студът беше нищо в сравнение с ужаса, който изпитвах. Нямах представа какво ни чака. Тези мъже бяха най-обикновен патрул, вероятно не разполагаха с власт да решават какво да правят с нас. Бяха длъжни да чакат заповед. Което означаваше, че сигурно няма да ни убият още сега. После обаче не се знаеше какво ще става. Ямамото определено беше шпионин, а аз бях заловен заедно с него, значи му бях съучастник. При всички положения нямаше да ни се размине току-така. Малко след изгрев-слънце някъде от далечното небе се чу звук като боботене на самолетен двигател. Накрая в полезрението ми изникна сребрист корпус. Беше съветски разузнавателен самолет с отличителните знаци на Външна Монголия. Самолетът направи няколко кръга над нас. Войниците му замахаха и в отговор той наклони крило. После се приземи на голата равнина, запращайки във въздуха облаци пясък. Пръстта беше твърда, теренът не беше хълмист и благодарение на това бе сравнително лесно излитането и приземяването без писта. Поне според мен бяха използвали за тази цел мястото многократно. Един от войниците яхна кон и препусна заедно с още два коня към самолета. Когато се върнаха, на другите два жребеца яздеха, както личеше, висши офицери. Единият беше руснак, другият — монголец. Предположих, че патрулът се е свързал по радиостанцията с главното командване, за да съобщи, че са ни заловили, и двамата офицери са пристигнали от Улан Батор, за да ни разпитат. Очевидно бяха от разузнаването. Бях чувал, че предишната година Главното политическо управление на СССР всъщност е стояло зад масовите арести и чистката сред вражески елементи. И двамата офицери бяха облечени в безупречни униформи и бяха гладко обръснати. Руснакът бе в нещо като офицерски шинел, препасан с колан. Ботушите му бяха лъснати до блясък. Мъжът беше слаб, но не много висок за руснак, вероятно беше към трийсетгодишен. С високо чело, тесен нос и светлорозова кожа, носеше очила с телени рамки. Общо взето, доста безличен. Набитият, нисък мургав монголец приличаше до него на малък мечок. Той дръпна встрани сержанта и тримата разговаряха известно време. Досетих се, че офицерите са му поискали подробен отчет. Сержантът занесе чувала с нещата, които бяха иззели от нас, и им ги показа. След като ги огледа едно по едно много внимателно, руснакът ги върна в чувала. Каза нещо на монголеца, който го предаде на сержанта. После извади от горния си външен джоб табакера и я поднесе и на двамата. След като запалиха по цигара, продължиха да разговарят. Руснакът няколко пъти удари с десен юмрук по лявата си длан. Изглеждаше ядосан. Офицерът монголец стоеше свъсен с кръстосани ръце, а сержантът току клатеше глава. Накрая руският офицер дойде с нехайна крачка при мястото, където лежахме на земята. „Пуши ли ви се?“, попита на руски. Както вече казах, бях учил в колежа руски и общо взето, схващах говоримия език, но се престорих, че не разбирам, за да не си навличам неприятности. „Не, благодаря“, отвърна Ямамото на добър руски. „Чудесно — продължи офицерът от съветската армия. — Ще стане по-бързо, ако разговаряме на руски. — Свали си ръкавиците и ги пъхна в джоба. На лявата му ръка проблясваше тънка златна халка. — Както със сигурност знаете, търсим едно нещо. Търсим го много усилено. И знаем, че то е у вас. Не питайте откъде, просто знаем. Но сега то не е у вас. Което, логично погледнато, означава, че сте го скрили, преди да ви заловят. Не сте го пренесли там — посочи река Халка. — Никой не я е прекосявал. Значи писмото е на отсамната страна, скрито е някъде. Разбрахте ли какво ви казах дотук?“ Ямамото кимна. „Разбрах — потвърди той, — но не знаем нищо за никакво писмо.“ „Добре тогава — рече безизразно руснакът. — В такъв случай имам към вас един малък въпрос. Какво правите тук? Както знаете, това е територия на Монголската народна република. С каква цел сте проникнали в чужди земи? Искам да чуя вашето обяснение.“ „Съставяхме карти — отвърна Ямамото. — Аз съм цивилен, работя в картографска фирма, а този човек тук и онзи, убитият, ми бяха нещо като охрана. Знаехме, че от тази страна на реката започва вашата територия, и съжаляваме, че сме прекосили границата, но не смятаме, че сме я нарушили. Просто искахме да огледаме местността от върха на платото, което се намира на отсамния бряг.“ Макар изобщо да не бе развеселен, руският офицер се подсмихна. „Съжалявате ли? — повтори бавно той. — Да, естествено. Искали сте да огледате местността от платото. Да, естествено. От високото винаги се вижда по-добре. Съвсем логично. — Известно време той гледа облаците в небето. После пак извърна очи към Ямамото, поклати бавно глава и въздъхна. — Де да можех да ви повярвам! Колко по-добре щеше да бъде за всички нас. Де да можех да ви потупам по рамото и да кажа: «Да, да, разбирам, а сега бягайте, прекосете реката и се прибирайте, а в бъдеще внимавайте повече.» Де да можех да го направя! Но за жалост не мога. Защото знам кой сте. Знам и какво правите. Имаме приятели в Хайлар точно както вие имате приятели в Улан Батор. — Той извади ръкавиците от джоба си, сгъна ги наново и пак ги прибра. — Да ви призная, нямам личен интерес да ви причинявам болка или да ви убивам. Ако просто ми дадете писмото, няма да имам повече работа с вас. По моя заповед ще ви освободят незабавно. Ще се прехвърлите през реката и ще се приберете у дома. Останалото е наша вътрешна работа. Няма нищо общо с вас.“ Най-сетне се постоплих от светлината на слънцето, идваща откъм изток. Нямаше вятър, по небето се носеха няколко бели, ясно очертани облака. Последва дълго, много дълго мълчание. Никой не казваше и дума. Руският офицер, монголският офи�