Неочаквано възмездие
- Автор: Джордж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Неочаквано възмездие». Краткое содержание книги:
— Направо си го представям! — засмя се Сидни. — Томи в ролята на Петруцио.
— Сто пъти съм му казвала, че е грешка, дето учи история в Оксфорд — рече лейди Хелън. — Винаги е имал дарба за сцената. Така е, нали, Томи, скъпи?
— Можем ли наистина… — Господин Суини се поколеба, като се разкъсваше между очевидната шега на приятелите на Линли и собствената си неизказана надежда в думите на лейди Хелън да има поне малко истина. След това каза, сякаш бе възможно да убеди Линли да стане един от местните актьори: — Толкова често сме молили доктор Тренъроу да се присъедини към нас под прожекторите.
— Едно удоволствие, което трябва да избегна — рече Тренъроу.
— А онези, които не избягваш?
Питър Линли зададе въпроса и намигна на всички около масата по начин, който говореше за неприятни тайни, на път да оживеят всеки момент. Той наля още бяло бургундско в чашата си и направи същото за Саша. И двамата отпиха. Саша се усмихна надолу към чинията си, сякаш се наслаждаваше на тайна шега. Двамата не бяха докоснали сьомгата си.
В разговора се получи кратка пауза. Тренъроу я наруши:
— Опасявам се, че високото кръвно ме лишава от много удоволствия. Това са недостатъците на средната възраст.
— Не изглеждаш като човек, който има много недостатъци — каза Джъстин Брук. Двамата със Сидни бяха преплели ръце над масата. Сейнт Джеймс се запита как ли успяват да се хранят.
— Всички имаме недостатъци — отговори Тренъроу. — Само че някои от нас умеят да ги крият по-добре от другите. Но всички ги имаме. Такъв е животът.
Ходж, подпомаган от две дневни прислужници, помолени да останат за вечерта, изникна от една врата, докато Тренъроу говореше. Представянето на второто ястие привлече вниманието на всички. Ако и Питър Линли да се бе опитал да притесни останалите с лукавия си въпрос, храната се оказа далеч по-интересна за събралата се група.
— Не може да запечатвате калаената мина! Възклицанието прозвуча като хленч, издаден от лейди Огъста, неомъжената леля на Линли. Сестрата на баща му винаги бе поддържала собственически интерес и бдителен поглед над Хауенстоу. Докато говореше, тя хвърли вбесен поглед към Джон Пенелин, седящ от дясната й страна, който оставаше настрана от разговора.
Сейнт Джеймс се изненада, когато видя Пенелин сред гостите. Със сигурност смъртта в семейството можеше да бъде достатъчно извинение да не присъства на един вечерен прием, към който очевидно не изпитваше особен интерес. Управителят на имението изрече не повече от десет думи по време на аперитива в салона и прекара по-голямата част от времето до прозореца, загледан мрачно към къщата си. Все пак Сейнт Джеймс знаеше от чутото и видяното през предишната нощ, че Пенелин не изпитва особена привързаност към зет си. Може би именно безразличието му към Мик Камбри го бе накарало да дойде на тържеството. Или това бе демонстрация на преданост към семейство Линли. Или държание, за което искаше да бъде разбрано по този начин.
Лейди Огъста продължаваше. Тя беше жена с големи умения във воденето на разговори по време на вечеря и посвещаваше част от вниманието си надясно, част наляво и подхвърляше по някоя забележка към центъра на масата, когато сметнеше за необходимо.
— Не стига, че калаената мина трябва да бъде затворена, но и в парка пасяха крави, когато пристигнах! Мили боже, просто не можах да повярвам на очите си! Баща ми сигурно се върти като пумпал в гроба си. Не разбирам причините, господин Пенелин.
Пенелин вдигна поглед от чашата си с вино.
— Мината е твърде близо до шосето. Главната шахта е наводнена. По-безопасно е да се запечата.
— Глупости! — заяви лейди Огъста. — Тези мини са истински произведения на изкуството. Знаете не по-зле от мен, че поне две от тях са напълно непокътнати. Хората искат да гледат такива неща, нали разбирате. И са готови да си плащат за това.
— Обиколки с екскурзовод ли, лельо? — попита Линли.
— Точно така!
— И всеки да носи от ония чудесни циклопови каски с фенерче на челото — рече лейди Хелън.
— Да, разбира се. — Лейди Огъста потропа рязко по масата с вилицата си. — Не искаме тук да се намърда някой тръст и да започне да си муши носа из нашите работи, нали? Нали? — Тя кимна бързо, като прие липсата на отговор за съгласие. — Точно така! Не искаме! Но по какъв друг начин можем да избегнем тези малки зверове, освен като поемем сами туристите, скъпи мои? Трябва да се направят ремонти, да се отворят мините и да се разрешат обиколки. Децата обожават обиколките. Ще умират да слязат долу. Няма да дават мира на родителите си, докато не надникнат.