Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
Фигурата се приближава по-бързо, отколкото би било възможно на всяко друго място, със скорост толкова висока, че лицето се вижда размазано. Само след миг тя се блъска в мен и ме издърпва с такава невъобразима сила, че дъхът ми спира, и тогава зървам лицето на леля Върджиния.
Нямам време за разговори, нямам време да й благодаря, нито да се тревожа за нейната безопасност. Мъча се да протегна ръце, да се вкопча в нейната ръка, ала напразно. В мига, в който ме докосва, нишката болезнено се опъва и внезапно ме изтласква все по-назад и по-назад. Алис, леля Върджиния и тъмнината над тях се смаляват все повече и повече, докато аз бързо се връщам по пътя, по който съм дошла, и летя над мъртвешките поля под себе си.
24.
— Лия? — някой тихо чука на вратата. — Будна ли си?
Сядам в постелята и с облекчение чувам гласа на леля Върджиния откъм коридора. Каквото и да се е случило в Отвъдното, тя е успяла да оцелее.
— Да, влез.
Колебливо пристъпва прага на стаята ми, затваря вратата зад себе си и сяда на ръба на леглото ми. Не казва нищо, а когато най-после проговаря, внимателно подбира думите си.
— Преди отново да тръгнеш на път, Лия, трябва да изучиш начините за общуване в Отвъдните светове.
Кимам с глава.
— Знам. Съжалявам. Аз… нямах намерение да отпътувам. Понякога, колкото и да не искам да го правя, аз се озовавам там по чужда воля.
— Те те призовават, Лия. Знаят, че трябва да те хванат сега, преди да си станала сигурна и да можеш да упражняваш повече контрол върху силата си, преди да си открила всички ключове — съветва ме леля ми с мрачно изражение на лицето. — С времето ще установиш по-голям контрол върху обстоятелствата, ръководещи пътуванията ти, макар че винаги ще си останеш уязвима пред волята на Душите.
Кимам. Лицето й е сурово, фините бръчици около очите й са станали по-дълбоки, отколкото бяха вчера.
— Добре ли си? Нараниха ли те?
Тя се усмихва едва забележимо, а погледът й издава нечовешка умора.
— Добре съм. Вече не съм нито толкова млада, нито тъй силна. Съществуват множество причини, поради които всяко ново поколение трябва да поеме своята отговорност по отношение на пророчеството.
— Как успя… Какво направи, за да ги спреш?
— Не съм ги спряла — вдига рамене тя. — Не съвсем. Изблъсках душата ти, за да се залови отново за живителната нишка, за астралната корда, а после ги държах на почетно разстояние с помощта на малкото сила, която ми е дадена, за съвсем кратко време, колкото да успееш да се откъснеш от тях. Нали знаеш, че навремето бях Бранителката? — пита тя с нотка на гордост.
— Значи така е станало, а? Щом следващата Бранителка и следващата Порта влязат в ролите си, предшествениците им губят силата си в Отвъдните светове?
Тя вдига очи и се опитва да ми го обясни по някакъв начин.
— До известна степен да, макар че все пак запазваме нещо от дарбата си дори и след като времето ни е вече минало. Някои я запазват в по-голяма степен от други, но не знам причината за това. Твоята пралеля Абигейл, сестрата на моята майка, беше една от най-силните Бранителки в историята. Тя можеше да върши такива неща… да се сражава с Душите с такава сила, че все още говорят за нея в Отвъдното.
— Какво стана с нея?
— Тръгна си — отвръща едва чуто тя. — Когато твоята баба… когато сестра й почина, леля Абигейл просто изчезна.
Не знам как да реагирам на едно толкова странно обстоятелство от историята на нашата фамилия и се заемам с фактите от настоящето.
— Съжалявам, че се наложи да дойдеш, лельо Върджиния… че се изложи на такава опасност. Бях в безопасност… последния път…
По лицето й разбирам, че е изплашена.
— Последния път ли?
Прехапах устни, изпитах вина, че не съм споделила преживяванията си с леля Върджиния. Че не съм й се доверила, както би трябвало да стане.
— Последния път, когато дойдоха за мен, се спряха.
— Какво искаш да кажеш? — клати глава тя.
— Тогава не осъзнавах, че съм тръгнала на път. Мислех, че ме преследват в съня ми. Соня ме предпази. Ако не беше тя, нямаше да мога да се спася. Те бяха достатъчно близо, за да ме задържат, но в последния момент нещо ги спря. Сякаш не можеха да ме докоснат, колкото и да го искаха. Помислих си, че така ще стане и сега. Ето защо не бързах да се прибера у дома.
Свивам рамене.
— Когато разбрах грешката си, беше вече късно.