Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
— Но аз не нося…
— Ще наредя да получиш къси гащета и анцуг. Какъв номер обувки носиш?
— Четирийсет и две.
— Ще ти дам мои спортни обувки. Потърси ме в административната сграда. Ще се обадя на пропуска да те пуснат. Можеш ли да дойдеш в два?
— Да, ще дойда.
— Добре. Довиждане.
— Довиждане.
Затворих и проверих дали мускулите ми са отпочинали след вчерашния процес на пречистване. Предложението беше привлекателно и това бягане щеше да е най-ефикасният пречиствателен процес. Да тичаш, докато се отърсиш от всякакви глупости! А същевременно щях може би и да науча нещо.
Почти започнах да се радвам на срещата си с Рикард Люсне. Винаги съм обичал да бягам, но все сам. По природа съм си вълк единак и затова бегач на дълги разстояния.
Спринтът е нещо като прекъснат полов акт, съвсем кратък и незадоволяващ. Средните разстояния изискват много воля, а дават малко възможности за пълен обмен в организма. Един дълъг крос в гората или по коларски път, когато бягаш съвсем сам с тялото и мислите си, разхлабва и най-вътрешните мускули, окъпва благодатно в пот. После кратък душ, сауна и пак десет минути под душа. Ето това е терапия за подмладяване.
Метнах се в автомобила и го подкарах по кратката отсечка до Хоконсверн, изпълнен с напрегнато очакване. Оставих колата на входа на базата, обадих се на дежурния, разписах се в книгата му и получих указания откъде да мина.
Като най-голяма и най-важна военноморска база на страната, Хоконсверн естествено се намира достатъчно близо до морето, макар и в идилична местност, където водата е впила в сушата дълги тесни пръсти. Самата зона на базата впрочем представлява съчетание от казарми и спортни съоръжения. Между сградите се простират широки площи, запълнени с достатъчно дървета, зад които биха могли да намерят прикритие цял полк чужди шпиони, ако са достатъчно стройни и тънки, за да се проврат през защитната ограда. Повечето от дърветата са брези с високи бели стволове и добре подредени клони, които украсяват с ярка зеленина летните месеци край морето. Намерих пътя към корпуса на администрацията и тръгнах, придържайки се към инструкциите, нагоре към втория етаж. Вървях по дълъг коридор, по военному мрачен и чист, с кафяво-сив под, току-що намазан с паркетин, и сиво-бели стени. Спрях пред една врата, на която имаше табелка: „Рикард Люсне, капитан. Венке Андресен — референт“.
Почуках. Рикард Люсне ми отвори. Подаде ми ръка и рече:
— Ще бъдем на „ти“, нали?
— Съгласен — отговорих.
Получих от него дрехите за тренировка и той ми показа пътя към своята собствена канцелария. Минахме през стаичката на Венке Андресен — спартански обзаведена с малко писалище и стол, с шкафче и стенни етажерки, претъпкани с картонени папки. Неговата канцелария бе също тъй спартански обзаведена като нейната, но с по-голямо бюро и освен папки по етажерките бяха подредени и книги. На една от стените висеше карта на целия район на базата, на отсрещната — портрет на крал Улаф.
Рикард Люсне беше вече нахлузил черния си анцуг, а върху него — леко шушляково яке. На главата си имаше домашно плетена шапка с червена козирка, открояваща се върху сивата му като вълча козина коса. Докато ме чакаше, той се загряваше, подскачайки и подтичвайки на място.
Влязох в стаята му и оставих вратата полуотворена, докато се преобличах. Не исках после да ми лепнат обвинението, че докато съм бил там, са му изчезнали документи с военна тайна. Анцугът ми беше с един номер по-малък, а гащетата можеха да съберат цяла весела компания, но маратонките ми станаха и това бе всъщност най-важното.
— Е, как е? — попита Рикард Люсне, когато излязох облечен. — Хубаво е да си имаш дружинка при бягането. Няма да се пресилваме, за да можем да разговаряме. Нали за това си дошъл?
— Да, за това.
Тичешком излязохме от сградата и в тръс се отправихме към външната врата на базата.
— Имаме специална пътека за бягане ей там през гората — поясни Люсне. — Приспособена е точно за такива спокойни пробези като нашия днес. А виждаш ли ей там? — Той посочи към Людехорн. — Оня връх — догоре бягам, когато ми се ще да се изморя истински. Спокоен крос от тук през гората, а после запъхтяно изкачване към върха по протежение на хребета, последвано от спускане към Хьолелвик и обратно насам. Щом успееш да пробягаш цялото това разстояние без почивка, значи си в добра форма.