Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
И в този момент сякаш всичко в мен се вцепени, за секунди видях, че той ме надминава от външната страна, увеличавайки скоростта при пробега на последните стотина метра до сградата на администрацията. Когато и аз пристигнах там, той вече ме чакаше приведен, дишаше на пресекулки, но все пак събра сили, за да погледне към мен — да ме възнагради с усмивката на победителя.
По-късно винаги се самоуспокоявах, че съм го оставил нарочно да ме победи, за да можем после спокойно да разговаряме, тъй като победителите са винаги по-разговорчиви от победените. Но истината беше проста: той ме превишаваше. Бе в по-добра форма, по-добре трениран и затова ме надви.
Когато дишането ни се успокои, Люсне каза:
— Хубаво потичахме, Веум. Сега да идем горе за дрехите си, а сетне в спортната зала, за да седнем в сауната и да поплуваме, а? Там ще довършим разговора си.
Само кимнах. Бях прекалено уморен, за да отговоря.
В сауната седнахме най-горе. Банята беше удобна и достатъчно затоплена, като за млади здрави мъже. Влагата от душа бе бързо заменена от собствената ни пот. За своите петдесет години Люсне изглеждаше изключително здрав. Кожата на тялото му имаше пресен червеникавокафяв загар, което за годините му означаваше, че често се пече на кварцова лампа. Космите по тялото му и обраслите с тях гърди имаха същия сив оттенък като косата му.
Той критично ме огледа:
— Доста си кльощав, Веум. Иначе не изглеждаш лошо. Храни се по-солидно. Кръвни бифтеци, черен хляб, козе сирене. Няма да ти пречи и ако пиеш бира, но после трябва да я изкараш с бягане. Трябва да имаш достатъчно месо по тялото, за да се вижда, че си направен от мускули, а не от кости, както е сега при теб. Всъщност май почти няма жени, които обичат мършави мъже, а и за нас е така. Кой би предпочел една кльощава жена. Трябва да хванеш нещо в ръце, нали?
Изтрих потта от лицето си и не му отговорих.
Той каза:
— Говорил ли си с Венке? След това…
Кимнах:
— Да.
— Тя каза ли нещо за мен?
— Нищо повече — отвърнах.
— Хм. Наистина е дискретна. И това бе едно от качествата й, с които ми допадна още от самото начало. На е от онези жени, дето започват да мелят, щом седнат на чаша кафе. Нали ги виждаш навсякъде по канцеларии и тем подобни места — наведени над чашите и дъра-бъра: устите им нито за секунда не млъкват, та се чудиш дали изобщо пият кафето си, или то е някакъв реквизит. Млъкват само когато се изпуснеш да им дадеш някаква информация, тогава зяпват, ще те изядат. Позната картина, нали? Но Венке е по-различна.
Той опря лакти на колената и аз видях, че има косми и по гърба си, в същия желязносив оттенък като косата му. Наричали са го Вълка. Някога или някъде в живота на Рикард Люсне не може да не е имало хора, които да са го наричали Вълка.
Продължи:
— Ето, колко време мина, откак тя е при мен тук на работа? Две или три години се опитвах да я хвана, Веум. Да, не по такъв начин, както се ловува за други жени, не, Венке не е от този тип. Тя е тиха и стеснителна, не е от онези, които можеш да повикаш на бутилка вино и да им разкажеш някоя интересна история, а после, когато все още не са престанали да се кикотят, изведнъж откриват, че се намират голи в леглото ти и размахват крака. Не, Венке е по-различна.
Обливах се в пот. Сякаш и очите ми се потяха. Тялото ми ставаше топло и тежко. Все едно, че имах температура, но не съвсем. Това беше положителна температура, целебна температура. Казах:
— Така ли? Но въпреки това ти я преследваше, а?
— Да. Не можех да се овладея. Никой, който е бил близо до нея, не би могъл. Тя просто омагьосва. Не си ли го забелязал?
— Не — отроних аз с напрежение. — Не съм.
— Знаех го инстинктивно, Веум, а аз съм виждал доста жени, знаех, че това е растение, с което трябва да се занимавам дълго време, докато то се разтвори и налее листата си… докато разцъфти за мен така, както не е цъфтяло за никого друг… и се оказах прав.
Студено пробождане в сърцето, сякаш някой бе забил в него ледено острие.
— Аха?
— Да. Най-накрая, във вторник — тази седмица.