Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
— Да, разбира се — обещах му аз.
Взехме си довиждане. Адвокатът пое с пъргава походка към кантората си, към своите алинеи и параграфи, а детективът се отправи по най-дългия път. Пътят към истината.
33
Влязох в една от телефонните будки в пощата и позвъних в рекламната фирма „Палас“. Познах гласа, който ми се обади, но не бях свръхлюбезен. Попитах:
— Сулвай Мангер може ли да се обади?
След кратка пауза дойде отговорът:
— Не, госпожа Мангер днес е болна. Да ви свържем с някой друг?
— Например с вас самата?
Нова пауза, по-дълга. После леден въпрос:
— С какво мога да ви помогна?
— Благодаря — казах. — Днес с нищо. Опитайте утре пак.
Сложих слушалката. Не беше много забавно, но и настроението ми хич не беше весело. И няма как да е, в ден като този.
Бях паркирал на Торнплас. Все още валеше, но по-слабо, с тъй редки капки, че добрият слаломист можеше да се промъква между тях и да стигне напълно сух до градската градина при условие, че е набрал нужната скорост. Облаците бяха надвиснали ниско над планинските склонове и Фйолен изобщо не се виждаше.
Тъкмо слизах от колата, и стълбите на кметството се изпълниха със сватбена церемония: булката в тъмносиня рокля на ситни цветчета, младоженецът в сив костюм, а сватбарите — в различни облекла, от официални костюми до кожени якета и джинси. Мъж с тъмни панталони и сиво яке изтича до долу, изплисквайки две мръсни локви, за да увековечи двамата щастливци с камера „Инстаматик“. Младоженците, хванати за ръце, се усмихваха лъчезарно един на друг и на света, заруменили бузи като рози и с мокри от дъжда коси. Още една нова двойка отиваше на жив зян.
Шофирайки дотук, си мислех за всички сватби и брачни тържества, в които бях вземал участие. За всички изслушани от мен речи, за всички мои сътрапезници с повишено настроение, за всички щастливи новобрачни, които бях видял. По време на сватбения пир рядко се мисли за делниците, които ще го последват, хората се смеят, вдигат наздравици и не мислят за плача, самотата и ревността. Те гледат на младото семейство така, сякаш то ще продължи да танцува все така безгрижно и в брака, както безгрижно танцува своя пръв съпружески танц. Никой не си ги представя пред адвоката, всеки на отделен стол, с напрегнато лице и очи, на голямо разстояние от другия, на най-голямото възможно разстояние. Или как лежат в същото легло четирийсет години след това, обърнали си гръб и вече толкова отчуждени, че нямат какво да си кажат, няма какво да правят заедно — подир четирийсет години, изпълнени със сиво ежедневие, без светли моменти, без празници. Все нови и нови двойки към касапницата, все нови и нови.
Трябваше да съставя план за действие, но най-належащо бе да изясня достоверността на обстоятелствата около момента на убийството. Най-напред трябваше да говоря със Сулфрид Бреде, която бях видял да излиза от асансьора, докато бягах презглава нагоре по стълбите, само за да ги намеря — Юнас Андресен и Венке Андресен над него с нож в ръка.
Паркирах пред блока и излязох навън. Погледнах нагоре, както алпинист поглежда изкатерената сто пъти от него отвесна скала, която той отново се готви да покори. Малко по-нататък видях да минава Гюнар Воге, свит под дъжда, вдигнал яката на зеленото си яке и нахлупил плетена шапка. Мисля, че ме забеляза, защото за миг забави хода си, но после продължи, сякаш не му се разговаряше с мен. „Не, все още не сега — помислих си аз, — но и твоят ред ще дойде. Само почакай.“
Влязох в блока и отидох до асансьора. Предстоеше ми да влизам в много блокове и да изкачвам много етажи, та трябваше да ползвам асансьор, където бе възможно. Влязох в кабината и потеглих направо към седмия етаж. Излязох на единия балкон и прочетох имената по вратите, но не бях улучил. Върнах се обратно и излязох на отсрещния балкон. Още на втората врата, в която се вгледах, прочетох: „С. Бреде“.
Погледнах през прозореца на кухнята й. Нямах представа дали си е вкъщи. Вероятно беше на работа. Ала от друга страна, не ми приличаше на жена, която работи. Кухненският прозорец не подсказваше нищо. Вътре беше тъмно и прибрано. Пердетата, на малки цветчета, бяха спуснати.
Позвъних.
Отвътре се чу бързо потракване на високи токчета. Вратата се отвори и Сулфрид Бреде ме зяпна, изумена.
Сега беше без кожено палто и тялото й продължаваше да изглежда с две десетилетия по-младо от лицето й. Здраво сложена, набита, едрогърдеста. Носеше бежов пуловер от ангорска вълна и кафява вълнена пола. На дневна светлина очите й сякаш също имаха бежов оттенък, а бръчките и торбичките под тях изпъкваха още по-ясно. Изглежда, бе имала повече зими, отколкото лета в живота си, та ми напомни за жената, при която нощувах. Само че Сулфрид Бреде изглеждаше по-приятна.