Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Той ми се усмихна окуражително, подобно треньор на начинаещ спортист с добри данни, макар аз да се чувствах не такъв, а по-скоро стар състезателен кон, който отново е започнал да бяга, за да се предпази от инфаркт. Вече бях започнал да дишам учестено.
Наклонът нагоре към външната врата бе доста голям. След като минахме покрай часовите, ние прекосихме пътя, предназначен за автомобили, и се заизкачвахме по друг склон с постройки тук-там от дясната и с гъста гора от лявата страна.
Край нас профуча автомобил. Далеч насреща младо момиче препускаше на вран жребец. Вече не валеше и мъглата бе започнала да се вдига. Но въздухът все още си беше влажен, а видимостта — лоша. Ездачката приличаше на призрак, на божество в тайнствена гора, на гръцка богиня, политнала към нас.
Поехме по равно, нанагорнището свърши и аз се обадих:
— Какво мислиш за Венке и за това, което се случи?
Той отвърна съвсем спокойно, сякаш тичането не му се отразяваше:
— Не го е направила тя. Обожаваше тоя тип. Прекалено много, дори така мисля, щом ме питаш. Дори и след като се разделиха, на нея й беше невъзможно да се откъсне от него, да започне самостоятелен живот, разбираш ме, нали?
Разминахме се с ездачката. Тя ни погледна снизходително отгоре, тъй както една млада жена на кон би огледала двама мъже на средна възраст, хукнали като щури през гората, навлекли черни анцузи.
— А какви… — прохриптях аз — какви бяха отношенията ти с Венке? Добре се познавахте, нали?
Пътят внезапно се спусна към долината и зави наляво. Минахме покрай заградено място с табун коне. На оградата седяха и бъбреха момче и момиче в дебели исландски пуловери и изтъркани дънки. Тук пътят, по който тичахме, свърши и ние вече се носехме по камениста пътечка в рядка борова гора. Свихме вляво малко по-нататък и по още по-тясна пътечка, посипана с борови игли, пресякохме едно блатце. Люсне бягаше ли, бягаше. Усещах, че краката ми натежават и че ми е много трудно да следвам темпото му. Потта се стичаше през всичките ми пори, но усетих, че се чувствам по-добре, че почти непрекъснатото седене в колата и неуспешните ми опити да прочистя с алкохол организма си започват да се изпаряват, че тялото ми се освобождава от поетите отпадъчни вещества през вчерашния ден и през всичките дни преди това, че се подготвя за онези, които ми предстоят.
Люсне поде:
— Венке ми хареса още първия път, когато я видях. Толкова невинна и чиста, нали? Едва ли не девствена, съвсем като малко момиче, способно да стопли сърцата дори на такива стари шопари като нас, а?
Не бях особено очарован от животинския вид, към който ме причисли, и не отговорих, а само си поех по-дълбоко дъх и побягнах по-бързо.
Той ме погледна изненадан.
— Ти какво, Веум, решил си да форсираш? — Ухили се. — Е, хайде, щом искаш.
И сякаш облакътен на въздуха, леко наведен напред, той набра по-голяма скорост и удължи крачка, откъсвайки се пред мен. Още не бяхме излезли от гората. От двете страни на пътеката се простираше ниска, храстовидна растителност, по мартенски сиво-черна, а около нея — бледожълта трева, осеяна с камъни. Още по-бързо се затичах и аз, за да не го изпусна. Констатирах, че той е по-добре трениран от мен, но пък нали е с петнайсет години по-стар. Заклех се да не му позволя да ми избяга и се закрепих на пет-шест метра зад атлетично широкия му гръб. Той повече не увеличи скоростта, аз също.
Отново стъпихме на чакъл, който изведнъж премина в асфалт. Рязък тласък напред и отново се озовахме на главния път, под който като на длан се разстилаше цялата база. До портата й оставаха едва няколкостотин метра и Рикард отново се понесе по-бързо, хвърляйки назад към мен сив вълчи поглед, сякаш ме предизвикваше. Приех предизвикателството и удължих крачка. Бавно увеличавах скоростта и бавно стопявах разстоянието помежду ни. Чувах особено учестеното си дишане и за мое удоволствие, когато го наближих достатъчно, чух, че и той е запъхтян. Петдесет метра пред портата ние вече бягахме един до друг като коне на състезание.
— Добре бягаш, Веум — похвали ме той през рамо.
— Ти също — върнах му аз комплимента, а пред очите ми играеха черни кръгове.
Бягахме все така един до друг, още по-бързо, но никому не се отдаде да се откъсне напред. Когато минавахме покрай поста, аз се впуснах в бърза маневра, минах по ръба на тротоара и направих изненадващ вътрешен завой. Това ми даде един-два метра преднина, вече в района на базата.
Сега водех и както винаги, когато човек бяга най-отпред, аз изведнъж останах сам. Всичко остава зад теб, всички противници, всичките ти кросове, целият ти живот, човек просто остава сам във вселената. Някъде горе над облаците, по които стъпваш, забил глава високо между звездите, ти бягаш. Бягаш машинално, с леко наклонено напред тяло, все по-задъхан. Ти си ангел в небесна бойна колесница, помиташ всичко по пътя си. Ти си победителят, ти печелиш…