Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Казах:
— Добър ден, аз съм Веум, не знам дали си спомняте за мен.
Тя кимна бавно и ме погледна питащо, но не и враждебно.
— Представлявам адвоката защитник във връзка с престъплението, извършено тук във вторник. Моля да ми разрешите да ви задам няколко въпроса.
— Току-що разказах на полицията всичко, което знам, но, разбира се…
И в знак, че мога да вляза, тя се отмести встрани и остави вратата отворена. Така, както бе застанала, ми беше невъзможно да вляза, без да се докосна до гърдите й. От нея се носеше леко ухание на момина сълза, като от младо момиче.
Вече познавах разположението на тези апартаменти и влязох направо в дневната, тук претъпкана с мебели, топла и някак приличаща на стопанката — една премебелирана бърлога с два дивана и широки старомодни кресла, в които човек може да се излегне и да подремне. Имаше и люлеещо се кресло, а на пода бяха нахвърляни една върху друга, като нападали по земята карти за игра, множество черги и пътеки.
Стените бяха облепени с тъмнокафяви тапети, по които се зеленееха изрисувани кралски лилии, а навсякъде из стаята, по шкафове, первази на прозорци, по висящи от стените поставки, имаше огромно количество саксийни растения, които преспокойно можеха да напълнят цяла ботаническа градина. Май трябваше да взема със себе си нож за минаване през джунглата, в каквато се почувствах. Изправих се пред най-близкото кресло. Чаках да ме поканят да седна.
Сулфрид Бреде попита:
— Желаете ли да ви предложа нещо за пиене? Ликьор, чаша бира, уиски или коняк със сода.
Мислех да откажа, но съобразих, че ме чака дълъг ден и нямаше да е лошо, ако се подкрепя.
— Какво ще кажете за нещо чисто?
Тя се усмихна:
— Ето мъж, който ми допада. Най-сетне. Такива не се срещат много. Щом ще е чисто, да е чисто. Уиски? Коняк?
Помислих си за вкуса на пепел от стари вестници, който все още усещах в устата си след снощното уиски, и казах:
— Коняк с малко сода звучи добре.
Тя отвори барче, пълно с напитки, и ми наля почти пълна чаша коняк, а не пропусна и себе си. После дойде до дивана, седна точно срещу мен, преметна крак връз крак, като с това даде да се разбере, че полите не бива да се шият много къси и ние си казахме „наздраве“.
— На „ти“ сме, нали? — предложи домакинята.
— След като сме засядали заедно в асансьора, какво друго ни остава?
— Ох, господи! Беше жестоко. Е, добре. Какво има?
— Е, добре. За какво те питаха от полицията?
Тя ме погледна малко изкосо.
— За какво ме питаха?
Сулфрид продължаваше да се усмихва, разтягайки устни, доколкото може.
— Ами за това от кой именно асансьор съм излязла в деня на убийството. Питаха и дали съм била сама в асансьора. Отговорих, че бях сама. Между другото полицаят Хамре, нали, беше доста мил и учтив. Но аз нямах какво толкова да разказвам.
Останах разочарован. Нищо повече от това, което вече знаех.
— Нима нищо не чу? Не видя ли Андресен, когато е идвал насам?
Тя поклати отрицателно глава.
— Всъщност ти познаваш ли ги, Андерсенови?
Тя отново поклати глава:
— В този блок? Все едно да живееш в единия край на града и да познаваш хората, които живеят в другия. Такава е вероятността за запознанство тук. Е, разбира се, виждала съм ги, но… те не бяха в кръга, с който общувам.
— Има ли в този блок хора, с които общуваш?
— О, не! — възкликна тя, почти удивена. — Защо питаш?
— Просто се поинтересувах. Искам да получа впечатления за дом, в който живеят толкова много хора.
— Що за живот е това? Блокът им е като хладилник, на такъв го уподобявам. Млякото в долната му част не разговаря с късчетата лед в горната камера. Сиренето също не разменя дума с остатъците от снощната вечеря. Ей на такова място живеем. Тук не е място, където можеш да намериш нови приятели или нови съпруги, съпрузи. Знам ги аз, имала съм работа с тях. С няколко съпрузи, искам да кажа. — И тя саркастично се усмихна.
— Толкова много ли си имала? — попитах я аз.
— Зависи какво разбираш под много. — Сулфрид се зае да брои на пръсти. — Един, двама, трима, четирима. И с всички се разведох. Но не съм съсипала нито един от тях. Работата е там, тези, за които се омъжваме, да бъдат все по-богати, та да не пада жизненото равнище. Последният ми съпруг така ме обичаше, че дори не се налагаше да работя.