Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
— А жена ти? Какво е нейното място в живота ти?
Той ме погледна неразбиращо:
— Жена ми? Тя трябва да ме приема такъв, какъвто съм. Аз й обезпечавам средства и спя с нея. Но бог ми е свидетел, че това не се случва често. По нейна вина. Тогава защо един мъж като мен да не ходи с други?
Кимнах:
— Сигурно си прав.
Той снижи глас:
— Но да се върнем към Венке. Тя беше прекрасна. Ако някога излезе навън от… Ще ти кажа… — Изведнъж се вторачи право в мен: — Измъкни я от там, Веум. Спаси я, за да си дойде при мен!
Станах.
— Щяхме да плуваме, нали?
— Да?
И той стана.
— Да, хайде. Достатъчно се потихме.
Нахлузихме си банските гащета пред сауната. Казах:
— А Юнас Андресен, срещал ли си го някога?
— Да, няколко пъти. Идваше в канцеларията да я взема. Даже се договорихме, та му осигурих няколко бутилки. — Той ми смигна. — Но всичко беше чисто делово, Веум, нищо друго. Този човек ми беше симпатичен. Но нямаше характер. Мисля, че щеше да умре, ако пробяга дори двадесет метра.
— Той вече умря — поясних.
— Да. Но не от бягане, нали?
Заплувахме покрай стената на басейна, насам-натам, направихме първата обиколка в пълно мълчание. След сауната първият скок във водата беше като скок в жарава. Почти не се усещаше, че си във вода. След няколко загребвания в главата ми нещо започна да се разпуква, после изведнъж придобих чувство за температурата, почувствах се изключително ободрен.
Водата беше зеленикава, а във въздуха тегнеше мирис на хлор. Люсне плуваше успоредно с мен, задминаваше ме, после спираше да ме изчаква. Продължи размишленията си на тема брак:
— Та да се върнем на това, за което си говорихме, Веум. Да се разведеш или да не се развеждаш. Имах една добра приятелка, много добра — ходехме почти шест години. Шест дълги и хубави години. Тя беше омъжена, аз — женен, но никой от нас не говореше, че трябва да се развеждаме и да се съберем. Пак повтарям: какъв е смисълът? След като и така си ни беше много добре. Ако се ожениш, трябва да търпиш всички ежедневни караници, всички ежедневни проблемчета, трябва да гледаш цял ден една и съща мутра, сутрин, обед, вечер… докато ние… Срещахме се всяка втора седмица или нещо такова, от време на време по-често или по-рядко и ни беше добре. Ей така. Ала после тя се разведе, омъжи се за друг и напусна града.
Продължихме да плуваме. По едно време се обадих:
— От услугите, които правиш на разни хора, от тези бутилки, печелиш ли?
Той отрицателно врътна глава:
— Не, не. Това са само приятелски услуги: доставям бутилки на хора, които са ми симпатични. На такива като Венке и разбира се, на мен.
— А, значи ти си си симпатичен на самия себе си?
— Така ли излиза?
Той сякаш се позамисли, но тутакси оголи зъби в широка усмивка. Беше намерил правилния отговор:
— Да, тъй е.
— Но им вземаш пари, нали?
— Нито стотинка повече от това, което сам плащам. Не го правя за пари. Има други, които печелят добре, не и аз. Парите всъщност не са основната цел на живота ми.
— Вече разбрах коя е тя.
Той се ухили, сякаш му бях направил комплимент.
— Жените, а?
— Не, всъщност не — възразих.
Загребах няколко пъти с повечко усилие и го задминах.
— Ти си своята основна цел — казах. — Жените са само нещо, което използваш, едно огледало, което държиш пред себе си, за да оглеждаш красивото си и добре тренирано тяло. Жените са ти нужни, за да доказваш, че продължаваш да си мъж, жизнен, в състояние да… това е старата система: „Използвай и захвърляй.“ За теб те не са по-ценни от опаковката на прясното мляко, Люсне. Изпиваш млякото и хвърляш картона. И въобще не се интересуваш къде пада. Може да го смачкат. Може да тупне до някакъв труп…
— Да не би да смяташ, че аз…
— Нищо не смятам. Мисля това, което казвам. А именно че ти се интересуваш само от себе си, точка. След няколко години ще трябва да се молиш на жените, които сваляш, да те уверяват, че все още те бива. А още отсега има какво да смъкнеш от тялото си.
Той се огледа наоколо и прошепна скован:
— Мислиш ли… че аз…
Очите му с безпокойство проследиха младите мъже, които плуваха покрай стените на басейна: стройни, гъвкави, силни, напращели в тесните бански гащета.
Бяхме стигнали до края на басейна и аз излязох от водата. Люсне остана да кисне до стълбичката. Юмруците му бяха стиснати.
— Хубаво бих те наредил, ако… ако нямаше толкова много хора…