Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Лицето й обясняваше тези неща. Можем да разправяме каквото си искаме за разводите, но те в никакъв случай не са терапия за подмладяване. Всеки развод оставя своя белег и по лицето, и по други места, но те не се виждат.
Отбелязах с усмивка:
— Толкова ли си трудна за съпружески живот?
— Не по-трудна от много други. — Тя въртеше чашата в ръцете си с дълги, бели пръсти с ярко лакирани нокти. — Просто не вярвам в брака като в нещо вечно. Разбираш ме, нали? Личното ми мнение е, че не са по-добри и модните порядки за живот в комуна и тем подобни. То с един мъж е трудно да се живее, камо ли с повече. Всеки от тях си има свои особености и желания, качества, които са приятни само в началото, ала след няколко години могат да станат причина за война на нерви, особено след като впечатляващите в началото подробности престанат да действат като пикантни подправки и се превърнат в източници на раздразнение. Искам да кажа, че един разсеян мъж е окей само докато любовта е силна. Ала след няколко години разсеяният мъж е вече непоносим. Не, в никакъв случай не си мисля, че можеш да изкараш с един брак до края. Максимумът за един относително щастлив семеен живот е десет години. Като изключим, разбира се, малкото щастливи изключения. Но другите? По-късно всичко става рутина и нервност. Или всичко експлодира, или човек се движи опипом в семейната мъгла, в сън, който подменя живота. Дори и в гроба не намираме покой, погребват ни заедно. — Тя остави чаша, вдигна ръце и заразглежда ноктите си. — Аз мисля, осмелявам се да кажа, че съм живяла честно и почтено. Когато отношенията достигаха края си, аз ги прекъсвах. Щом брачният живот не вървеше, аз се оттеглях. Убедена съм, че всички трябва именно така да постъпват. Може да е трудно, но човек застава на краката си, запазва равновесието. — Тя отпи от чашата. — Междувременно има, разбира се, и моменти на самота. Особено когато вече не си от най-младите. От друга страна обаче… — Погледът й потърси моя. — Една зряла жена може да стори за един мъж много повече от едно младо момиче. Едно момиче под двайсетте например има може би по-гъвкаво тяло, но то е като бебето, което си играе с електрическото влакче — няма понятие какво да прави с него. Докато зрялата жена знае, нали, Веум?
— Да. Разбира се, знае достатъчно.
— Ти на колко си години? — полюбопитства Сулфрид.
— Колко ми даваш?
Тя ме огледа, задържа очи върху гръдния ми кош и диафрагмата, после отново се спря на лицето ми.
— Бас държа — каза и бързо облиза устните си, — че си по средата на трийсетте или по-точно малко под четирийсетте.
— На трийсет и шест — отвърнах.
Тя се засмя и вдигна чашата си.
— Най-хубавата възраст за мъж. Достатъчно възрастен, за да знае какво иска, не толкова стар, че да рухва, а и не така млад, за да пада на колене още пред вратата.
Казах:
— Не знам накъде биеш, но… точно сега аз фактически съм зает. Имам… работа за вършене, а освен това… съм влюбен. Или поне така си мисля.
Тя кимна:
— Нямах предвид нещо определено. Но ти изглеждаш забавен, Веум. Ако някой път се почувстваш самотен… ела при старата Сулфрид Бреде. Не е съвсем сигурно, но може да се случи тя да си е у дома. Аз ще ти разкажа…
Щеше да ми разкаже нещо. Но най-напред трябваше да си налее още нещо за пиене. Сега с един пръст повече, отколкото преди малко. Денят беше дълъг и сив, а тя нямаше особени планове за вечерта. Предложи да налее и на мен, но аз още не бях преполовил първата си чаша.
Пак седна и продължи:
— Имам си приятел, някои ще кажат — любовник. Връзката ни фактически е от десет години, но не е редовна. Той беше до мен по време на два от четирите ми брака и всъщност надживя двама от съпрузите ми. Приятен мъж е, да. Такъв, с когото е хубаво да си, пламенен и мил в леглото, човек, с когото можеш да говориш откровено, да му се показваш без маска. Аз обаче никога не бих се омъжила за него. Никога!
— Защо?
Тя погледна пред себе си, в чашата, отпи.
— Не знам точно. Може би защото е много добър, а може би се страхувам, че този брак ще се задържи за цял живот. — Очите й потъмняха. — А точно за това не знам дали ще имам достатъчно нерви. Все едно да киснеш на някоя яхта, без да си сигурен, че някога ще слезеш пак на брега. Освен това той е женен.
Кимнах и изпразних чашата си.