Житията на светците
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Житията на светците». Краткое содержание книги:
— Отвори чекмеджето на масата ми — рече той с глас, по-дрезгав от друг път заради вълнението му, — и ми дай кутията с моите медали.
Ръката му потрепери, когато се пресегна към кутията, която му подадох.
— Заслужих тези медали през Първата световна война — заговори той, като отвори кутията. — Първите два не представляват нещо особено, защото ги раздадоха на половината от воюващите на фронта мъже. Но последният е по-ценен. Ето, погледни го.
Той ми върна кутията с нетърпелив жест, сякаш се страхуваше да не я изтърве. Медалите бяха забодени към подплатата от избеляло червено кадифе. Един от тях бе оформен да се закрепва към бронзов медальон, гравиран с лавров венец около звездата в средата и надпис „За военни заслуги“. Самият медальон бе окачен на лента от дебел син плат.
— Ето това е всичко, което заслужих през целия си несретен живот — рече дядо ми и ми върна кутията. — Това и една оскъдна пенсия, с която дори една коза не може да се изхрани. А винаги съм бил толкова глупав да си въобразявам, че е достатъчно. Знаеш ли за какво получих този медал? За това, че спасих живота на един страхливец. Един подлец, на когото — ако сега се изпречи пред мен, ще му пусна един куршум между очите. Носих го на гръб два и половина километра, за Бога, защото мускулите му така се бяха схванали от страх, та не можеше да помръдне. А когато снаряд повреди краката ми, той ме остави да гния в калта. Остави ме да умра там, кълна се в Христа, и то след като му бях спасил живота, пък и никой друг не се върна за мен, докато един от нашите коне не довърши поразията и ме остави завинаги сакат. Лежах там в калта и ми се стори, че изминаха хиляди години, навред наоколо се сипеха снаряди и ми се искаше само веднага да умра. А сега проклинам Бога, че не ме прибра още тогава.
По страните му започнаха да се стичат сълзи, но гласът му още бе сух и горчив, а думите му застиваха във въздуха като скреж.
— Ето — рече той, като затвори кутията и ми я подаде, — вземи ги. Може би ще значат нещо за теб някой ден, когато поотраснеш. И без това няма на кого друг да ги оставя. Когато умра, ще ти оставя къщата, ако се върнеш някога за нея. Но сега си щастлив, че напускаш тази страна, защото е пълна само с Юди и страхливци. Ето затова убиха Мусолини. Сега всеки се изкарва храбрец, всеки ме осъжда, щом ме срещне по улицата, защото съм му показал, че е глупак. Но кой от тези задници и страхливци, които сега ми се смеят в лицето, е истински смелчага? Защо не се оплакваха, когато беше построено новото училище, когато правителството изпрати пари за купуването на терена? През целия си живот бях заобиколен все от предатели и глупаци. Дори и собствената ми дъщеря ме предаде…
Гласът му се задави от връхлетелите го чувства. Опита се да се изправи в леглото, подпирайки се с юмруци върху матрака, но челюстта му се стегна от болка, докато накрая тялото немощно се отпусна под одеялото. Затвори клепачи и се облегна назад на възглавницата, като мускулите на лицето му най-после се поотпуснаха, докато юмруците му бавно се разтвориха. Щом отново отвори очи, той вдигна ръка, за да ме погали по бузата.
— Вземи ги, момчето ми — въздъхна той. — Надявам се само да ти донесат повече щастие, отколкото на мен.
Двайсет и пета глава
В деня, за който бе насрочено заминаването ни, сутринта се случи дъждовна и студена. Чух как дъждът започна още в малките часове на нощта, много преди зазоряване, като първо връхлетя вятърът и изпосъбори нещо на балкона, та го тресна о металния парапет, а после с грохот надолу го затъркаля надолу. Чак след това първите пориви на дъжда засипаха с пръски прозореца. Шумът нарасна до силно барабанене, ала изпод облаците и през завесите започна да се процежда сивееща светлина, която придаде очертания на всичко в стаята — на стола до леглото, на разнебитената масичка, на разпятието на стената. През последните нощи аз почти не заспивах дълбоко, защото постоянно оставах в напрегнато, полубудно състояние, заслушан в ритмичното дишане на майка ми. Не можех да престана да мисля за издутия й корем, който, странно наистина, като че ли й придаваше някакъв необясним прилив на енергия; само че тази нощ майка ми през цялото време спа неспокойно и все се въртеше в леглото си, а дишането й бе накъсано и забързано.
— Ставай, Виторио — събуди ме тя още с надигането си от леглото. — Време е да потегляме.
Закусихме мълчаливо с леля Лучия и Марта, докато огънят гореше в огнището, а навън продължаваше силно да вали. Майка ми днес като че ли бе още по-напрегната и раздразнителна. Занесе закуската на дядо ми, но те двамата нито дума не си размениха.