Житията на светците

— Това е нещо дребно за братовчеда на мъжа ми — заговори тя. — Но ако толкова нямаш място в багажа…

Майка ми уморено въздъхна.

— Съжалявам, Джузепина — каза тя. — Решила съм нищо да не взимам. Това не е заради теб, в никакъв случай, но няма да ставам твой пощальон. Ако преди три месеца бях умряла, никоя от вас нямаше да ме изпрати. Не зная сега какво е по-различно.

Обаче Джузепина остана за секунда скована на място, сякаш не бе разбрала какво й се говори, все още протегнала пакетчето си към майка ми.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — изрече тя най-после.

— Много добре знаеш, по дяволите, какво искам да кажа — ядосано й отвърна мама. — Както ти, така и останалите.

Джузепина набърже огледа стаята и лицето й почервеня.

— Ако така ще се държиш с мен, тогава не знам защо въобще си направих труда да дойда да те изпращам.

— Ами тогава… тръгвай си.

И без това майка ми вече се бе обърнала с гръб към Джузепина, заета с опаковането в сандъка на последните вързопи с храна за из път. Ала Джузепина все още се надяваше, че всичко това е само някакво досадно недоразумение, така че още за миг остана в средата на стаята, но сега бе прибрала към гърдите си ръката си, стискаща пакетчето. Ама най-после като че ли гордостта й надделя и тя рязко се обърна към вратата.

— Хайде, Алберто, да си вървим — хладно рече тя. Мъжът й за миг се поколеба, свел смутен поглед към шапката си. Но накрая последва Джузепина към вратата.

В стаята надвисна тягостна тишина и още няколко от присъстващите поеха към вратата, сякаш бяха решили да си тръгват. Но ги спря тропотът на копита, долетял отвън. След малко на прага се появи едрата фигура на чичо ми Паскуале. Много месеци бяха изминали, откакто бяхме преустановили всякакви срещи с хората от бащиния ми род. Само че сега именно той, чичо ми по бащина линия, се появи в стаята, наметнат с найлон през раменете, за да пристъпи с неловка усмивка към майка ми.

— Е, значи най-после се реши да заминеш за Америка — започна той и се наведе напред да я целуне по бузата. — Ама трябваше преди това да ни известиш. Марио нищо не ми спомена за това в писмата си. — Само че майка ми предпазливо отвърна лице от него.

— Всичко се реши толкова набързо — обясни му тя. — Ето, ела и седни тук. Сигурно целият си се измокрил. Ще ти сваря кафе. Огънят още не е съвсем угаснал.

— Не, не, всичко е наред. И без това трябва да бързам за пазара. — Той измъкна един пакет от ловджийската си чанта, провесена през рамото му, и колебливо го подаде на майка ми. — Мама иска да занесеш това на Марио — някаква риза или нещо подобно, сякаш те там в Америка си нямат ризи. Ама ако нямаш място, ще го върна обратно. Това е само така, за спомен.

Само че мама веднага го взе от ръцете му.

— Всичко е наред — побърза да го успокои тя. — Ще успея да го вместя в багажа. — И наистина тя на бърза ръка натика пакета в сандъка до последните пакети с храната. Обаче напрежението в стаята сега още повече се сгъсти. Дори и чичо изглеждаше заразен от общото неловко настроение и това си пролича въпреки обичайното му добродушно изражение.