Вратата на Абадон

— Давид? — попита един млад мъж с кестенява коса и мургава кожа. Ана прецени по акцента, че най-вероятно е австралиец.

— Цар на Израил — уточни друг.

— А, не беше ли онзи, който убил свой сънародник, за да спи с жена му? — попита трети.

— Той е воювал за своя народ и за вярата си — отвърна Ана с настойнически глас, какъвто използваше, когато преподаваше на тийнейджърския клас. Глас, който внушаваше на слушателите, че тя е тази, която знае. — Но по-важното е, че преди да стане цар, той е бил войник. И често не е получавал признанието на хората, на които служел. Неведнъж се излагал на опасност заради тези, които се заклел да пази, дори когато водачите им не заслужавали подобна жертва.

Още няколко кимания. Никой не поглеждаше към ръчния си терминал. Тя усети, че малко по малко си ги връща.

— Ние искаме това от нашите войници още от зората на времето — продължи тя. — Всеки от вас се е лишил от нещо, за да е тук. Често ние сме недостойни за вас и въпреки това вие се жертвате.

— Ами защо не ни я прочете? — попита Крис. — Тази проповед за Давид?

— Защото съм изплашена. — Тя се пресегна, улови ръката на Крис с лявата си ръка, а с дясната пое ръката на австралийското момче. Без нито дума реещата се групичка се преобразува в кръг, в който всички се държаха за ръце.

— Толкова ме е страх. И не ми се иска да говоря за войници и саможертва. Искам да говоря за това как Господ Бог бди над мен. Пази ме и ме насочва. А също и другите хора.

Отново кимания.

— Когато мършавите взривиха кораба, аз си помислих, че с всички ни е свършено.

— Тъй беше, мама му стара — обади се един от войниците. — Извинете, госпожо — кимна на Ана.

— Няма нищо.

— Но те казаха, че не са те — коментира друга жена. — И стреляха по Холдън.

— Да, но после корабът им мистериозно угасна. Ако прашните не бяха засекли Холдън, щеше да ни се изплъзне.

— А сега ще го последват.

— Прашните казаха, че ще го спипат, ако влязат след него.

— Майната им на прашните — тросна се австралиецът.

— Ако подхванат нещо, ще им светим масълцето на всичките.

— Добре — намеси се Ана с мек глас. — Прашните са марсианци. Така предпочитат да ги наричат. А да наричате мършави хората от външните планети също е доста грубо. Подобни епитети са опит да се дехуманизира една определена група, за да не изпитвате угризения, когато ги избивате.

Космопехотинецът изсумтя и извърна глава.

— Освен това — продължи Ана — последното нещо, което трябва да правим на това място, е да се бием помежду си. Права ли съм?

— Да — потвърди Крис. — Ако се вкопчим едни в други тук, всички ще умрем. Без поддръжка, без подкрепления, без нищо, което да използваме за укритие. Три въоръжени флотилии и нищо по-голямо от водороден атом за прикритие. Ще бъде истинска касапница.

Тишината се проточи почти цяла минута, сетне австралиецът въздъхна:

— Така е.

— А нещо може да дойде и от Пръстена.

Произнесени на глас, тези думи осезаемо намалиха напрежението във въздуха. Лицата на войниците се разведриха. Разцъфнаха няколко тъжни усмивки. Дори гневната млада жена прокара длан през късо подстриганата си коса и кимна, без да поглежда към някого.