Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Моят съпруг — изсъска лейди Емерен — беше добър човек.
— Твоят съпруг жадуваше за плътта на други мъже, а теб намираше за отблъскваща. — Погледът на жената се премести върху момчето до Френтис. — Не е за вярване, че е успял да ти направи дете. Макар че, от друга страна, дългът ни кара да стиснем зъби и пред най-неприятните задачи. Ето, вземи моя скъп годеник. Ще му се наложи да извърши нещо ужасно, нещо, което ще му причини силна болка, но аз въпреки това ще го накарам да го направи. Защото е мой дълг да го потопя докрай в естеството на нашата връзка, да го обуча. Работата е там, че той не ме обича. А да си влюбена в мъж и той да не отговаря на чувствата ти, това е… — Въздъхна и отправи тъжна усмивка към Емерен. — Е, мисля, че знаеш какво е. Кръвта на сина ти, пролята пред очите на родната му майка, ще хвърли още една сянка в душата на моя любим, ще ни свърже по-силно. Всяко убийство, което извършваме заедно, засилва връзката ни. Знам, че и той го усеща, чувам го в песента си.
Страхът и погнусата на Френтис прераснаха в див ужас, когато видя сълза да се стича по бузата на жената и други да преливат от очите ѝ — очи, които го гледаха с нескрито обожание.
— Започни от пръстите му, любими. Не бързай…
… пулсирането се беше сгъстило до почти постоянна болка, интервалите между бодежите се бяха скъсили драматично…
Френтис бутна детето на колене, стисна по-силно ръката му, раздели пръстите и опря острието на кинжала си в кокалчето на кутрето…
Нещо изтрещя на долния етаж, последвано от силен вик на алпирански.
— ХЕВРЕН! — изпищя лейди Емерен, влагайки цялата си сила в крясъка, опъна стягащите я въжета, жилите на шията ѝ се издуха.
В същия миг през отворената врата долетя тропот на стъпки по мрамор.
— О, братко! — въздъхна жената, скочи от леглото и тръгна към вратата, като изтегли в движение меча си. — Май няма да ни остане време за забавления. Погрижи се и за двамата, ако обичаш, и не се бави.
Останал сам с двамата, Френтис хвана момчето за косата, дръпна главата му назад и опря кинжала си в оголеното гърло…
Болката в хълбока му избухна, истински взрив от нетърпима агония, която заличи всяка мисъл в главата му и потопи дори връзката. Той залитна, пусна момчето и се сви на две.
Момчето изтича при майка си и почна да дърпа въжетата, които я стягаха към стола.
— Унтех! — извика му тя, като клатеше глава ожесточено. — Еммах форгала. Унтех! УНТЕХ!
„Няма да избяга“ — помисли си Френтис. Момчето продължаваше да дърпа въжетата.
С изненада установи, че може да се движи, въпреки болката, която вилнееше в цялото му тяло. Можеше да се движи. Направи една крачка, цяла крачка по своя собствена воля, макар връзката все така да изискваше същото — да пререже гърлата на майката и детето. Връзката още беше там, припламваше, но в сравнение с болката в хълбока беше като дребно неудобство.
От долния етаж долетяха звуци на битка, множество гласове, извисени в ярост и предизвикателство, трясък на стомана, а после и характерният звук, който издава пламъкът, когато попадне върху насмолени подпалки. Последваха крясъци, откъм коридора нахлу дим.
Френтис залитна към Емерен и момчето, крайниците му потрепваха конвулсивно, страничен резултат от битката за контрол, която той водеше с болката. Срина се върху жената, вик на агония се откъсна от гърлото му и заля лицето ѝ. Тя извърна глава от ужас и отвращение и писна отново, когато кинжалът литна нагоре. Острието трептеше в ръката му. Детето се нахвърли върху Френтис, риташе, удряше с юмручета и хапеше. Френтис почти не го усети, съсредоточил цялата си воля върху кинжала, върху това да го овладее, да насочи трептящия му връх към въжетата през гърдите на Емерен. Един последен мускулен спазъм и въжето падна срязано. Френтис изпусна кинжала в скута на жената, строполи се по гръб на пода и се сгърчи в конвулсии.
Връзката пламтеше с подновено ожесточение, болката в хълбока му постепенно отслабваше. „Не е било достатъчно — помисли си той, стържейки със зъби, сгърчен на пода. — Семето така и не поникна, не порасна достатъчно.“
Даваше си сметка, че Емерен стои над него с кинжала в ръка. Лицето ѝ беше разкривено от гняв и объркване.
— С-съжаля… — заекна той, като пръскаше слюнка. — С-съжа-лявам…