Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Червените викинги вече бяха достатъчно близо, за да различа детайлите върху щитовете им: морска змия, петоъгълник от копия, лицето на великан с ревящата му уста в центъра на щита… Смъртоносните рани, нанесени от Снори, сега блестяха в гаснещата червена светлина — мъж, разцепен от гръдната кост до левия хълбок, друг без глава и воден на повод, още зад тях. Някъде сред тази тълпа Едрис Дийн ни наблюдаваше иззад викингски наличник. Дали некромантката също бе тук, облечена в кожи, с щит на ръката? Или пък ни гледаше някъде отдалеч, както бе правила толкова често преди? Изведнъж мехурът ми се обади, че е препълнен.
— Мислите ли, че има време… — започнах, но онези копелета, Червените викинги, ме прекъснаха с бойните си викове и се втурнаха в атака.
Оказа се, че имало време. Изтеглих ножа си и с опикани крака се приготвих да посрещна щурма на близо две дузини северняци.
Нещо се промени.
Макар че не издаде нито звук, арката отклони погледа ми от атакуващите мъже. Цялата беше черна и от нея се лееше мрак, пълзеше студен около глезените ми и сгъстяваше сенките пред нас.
— Джалан. — Аслауг се надигна от сенчестата земя, както жена се надига изпод чаршафите си, отначало забулена, с неясна форма, а после ги придърпва около себе си, все по-плътно, докато накрая застане очертана пред теб. Обърна се към мен, с гръб към врага, и силата ѝ ме изпълни, видях света съвършено ясно и от кожата ми заструи мрак. — Това не е място за теб, принце мой. — Тя се усмихна, а очите ѝ блестяха, черни от лудост.
Първият хардас, бързоног млад разбойник, се втурна към Аслауг, готов да забие брадва между плешките ѝ. Вместо това обаче спря рязко, набучен на заострен черен крак, тънък като на насекомо, който сякаш бе щръкнал от гърба на Аслауг, макар че не виждах откъде или как. Това беше нещо ново — тя наистина беше тук, в плът и кръв.
— Ще вървим ли? — попита тя, докато мъжът умираше, давейки се в кръвта си. Посочи с очи към арката.
Снори посрещна следващата вълна на нападателите и разсече лицето на първия с безупречен избор на момента, протегнал докрай дългите си ръце. Отскочи половин крачка назад и се завъртя да го посече през кръста, докато инерцията на мъжа го пренасяше покрай него. Тутугу, вече опрял гръб от другата страна на арката, се плъзна настрани с похвално умение и остави първия си противник да посече камъка — удар, който изтръгна оръжието от ръката му. В отговор Тутугу заби своята брадва в гръдната му кост.
Още мъже идеха от лявата му страна, като се държаха надалеч от зейналата пустота в арката. Кара хвърли руните си срещу тях, само някаква си жалка шепичка. Всяка се превърна в ледено копие, запратено с повече мощ, отколкото би могъл да вложи даже Снори. Те пронизаха щитове, ризници, плът и кост и оставиха враговете да се взират объркано в дупките, пробити в тях.
— Джалан? — обади се Аслауг, откъсвайки вниманието ми от битката. Малки ръчички се бяха вкопчили в крака ми. Момчето. Един Господ знае защо беше избрало мен за защита… Още двама хардаси стигнаха до нас и се опитаха да заобиколят Аслауг. И двамата се проснаха на земята, оплетени в паяжини мрак. — Трябва да се махнеш оттук — каза ми тя. Зад нея мъжът, набоден на израстъка ѝ, вдигна глава и ме погледна с всепоглъщащия глад на върналите се от смъртта. От зейналата му уста се разнесе онзи безсловесен рев, който мъртвите използват вместо език. Започна да се бори, но Аслауг го запрати надалеч сред дъжд от алени капки. — Моята магия не е единствената тук.
Снори улови току под острието една спускаща се към него брадва. Пристъпи бързо към нападателя, мускулест червенобрад мъж, и се извъртя така, че гърбът му опря в гърдите на другия, а тилът му — в носовия предпазител. С протегнати ръце, все още приклещил брадвата, и със собственото си оръжие свободно от другата страна, той се вряза с въртене в още нападатели. Ударите им се посипаха по гърба на червенобрадия викинг, когото сега Снори носеше като плащ. Той остави мъжа да падне и да повлече със себе си хардаските брадви. Щом се оказа свободен, посече двамата най-близки врагове.
Зад мен се чу раздиращ звук и арката запулсира от внезапна светлина, като ярка рана в мрака. От образувалия се водовъртеж чернота, нашарена със светли точици, се появи Баракел, златокрил, със сребърен меч в ръка — прекалено ярък, за да го гледаш, и тръгна към Аслауг. В същото време земята около нас закипя, кости се надигнаха на повърхността ѝ като късчета месо в завираща на огъня супа. Кости и още кости, с малко черепи тук-там. Торфената почва бълваше кости от ръце и крака и парчетата се намираха и съединяваха, свързваха се със стари хрущяли и мръсни сухожилия, устояли на развалата.