Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Това е място на смърт! — изкрещя Кара от отсрещната подпора на арката. — Некромантката… — Тя млъкна, за да използва ножа си срещу една ръка на скелет, стиснала я за крака. Още хардаси се приближаваха бързо към нея.
Мъртвите, които Снори бе оставил пръснати след себе си, също започнаха да се надигат. Костеливи ръце задращиха по краката на Баракел, даже посягаха към Аслауг. Аватарите на мрака и светлината, вместо да се втурнат един срещу друг, както бяхме направили двамата със Снори, се видяха принудени да спрат, за да се справят с некромантията, която се опитваше да ги повали.
— Бягайте! — извика Кара и освободена от хватката на костите, се хвърли с главата напред през арката.
Поколебах се за момент. Това много ми приличаше на по-голяма версия на пукнатината, която ме беше гонила през Вермилиън. Арката кипеше от воюващи мрак и светлина, комбинация, която бях виждал да превръща хората в кървави и разпилени на широка площ парченца. Откъде да знам дали сега мънички късчета от Кара не красяха тревата от другата ѝ страна?
— Недей! — изсъска Аслауг и още крайници щръкнаха от туловището ѝ, за да приковат няколко северняци към земята, преди да са стигнали до мен. Дълги, тънки, космати крайници. — Остани! — Докато арката бе тъмна, тя ме подтикваше да мина през нея, а сега искаше да остана?
Това ме убеди. Втурнах се към завихрените мрак и светлина.
— Чакай! — изпищя Аслауг със смесица от ярост и мъка. — Вьолвата те излъга, тя е…
Скочих през арката. Тежестта върху крака ми ми подсказа, че и момчето е с мен. Всички звуци зад мен секнаха мигновено и започнах да падам.
Най-хубавото, което мога да кажа за онова, което последва, е, че вероятно болеше по-малко, отколкото да те съсекат с брадва.
14.
Падам. Пристъпих през арка и сега падам, като пробивам дупка с формата на тялото си през безкрайната нощ, докато накрая тя все пак свършва; падам през ослепителна белота, не по-милостива от мрака, през острота и тръни, през болка тъй свирепа, че краде времето, и най-сетне в сън. Хладна, обгръщаща ме сънна материя, сива като облаци…
Пропадам с писъци през облачната основа, като в ужаса си забравям, че това е сън, и най-сетне рухвам насред замъка Амерот със седемте му кули, където баба ми стои обсадена от петдесетхилядна армия. Армия, с която пълководецът Кервжич борави като с меч. Напастта от Слов, така го наричат — железният юмрук на цар Келион, който живее в източните степи, но би предпочел да седи във Виен, император по правото на войната.
Пак стоим на външните стени, на широката площадка на върха на една от седемте кули. Колкото и да сме високо, димът се вие около нас, затъмнява небето, толкова е гъст, че ако не бях паднал от самия небесен свод и надолу през пламтящата жар, нямаше да съм сигурен дали утрото е отминало.
Баба пак е там, Алика Кендет — принцеса на Червения предел, на няма и двайсет години, с голям меч в ръка, облечена в очукана броня с изтрита позлата и натрошен емайл на местата, където ударите са нащърбили нагръдника ѝ. Със същия железен поглед в очите както когато пусна стрела в сърцето на сестра си. По-висока е от мен, и все пак Уламир Контаф се извисява над нея в демонски черната си туркманска броня, люта рана минава от гърбицата на носа му до ъгълчето на устата му.
Върхът на кулата е осеян с натрошени камъни и парчета от бойниците. По стените стоят войници, по-нарядко отпреди. Мъртвите са струпани до стълбището, водещо надолу в кулата. На две купчини — едната в алените униформи на Червения предел, а другата по-разнообразна. В нея лежат словени, преплетени с маяри. Има рицар от Зюдрайх, а проснати напряко на него — двама загренски брадвари, с лица татуирани със сините защитни символи, които този народ харесва. Имало е щурм, наскоро отблъснат. Чудя се колко ли още врагове лежат потрошени в основата на кулата сред останките от своите стълби или свити сред въжетата си…
— Трябва да отстъпим към втората стена. — Когато Контаф заговаря, раната му зейва. Виждам зъби през кървавите останки от бузата му.
— Не — казва Алика.
— Разположени сме прекалено нарядко, принцесо. — В гласа му няма жар, само умора. — Този замък е построен да се брани от повече мъже.
— Не ме вълнува защитата на този замък. Смятам да унищожа Кервжич и да покажа на царя, че този път е отхапал по-голям залък, отколкото може да преглътне.
— Принцесо! — Сега в гласа му има раздразнение. — Нападението никога не е съществувало като вариант. То…