Прекрасният нов свят
- Автор: Хаксли Олдос Леонард
- Язык: болгарский
- Переводчик: Виолета Чушкова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Прекрасният нов свят». Краткое содержание книги:
Тя отново поклати глава.
Хенри забеляза умората в тези пурпурни очи, бледността под кървавочервената глазура на вълчанката и тъгата в ъгълчетата на сериозно присвитите алени устни.
— Да не би да си нещо зле? — попита той разтревожено, опасявайки се, че може да е заразена от някоя от малкото все още срещащи се инфекциозни болести.
Но Линайна още веднъж поклати глава.
— Във всеки случай трябва да отидеш на лекар — рече Хенри. — „На доктор всеки ден ходи — за треска грижа не бери“ — добави той сърдечно, като придружи издекламираната хипнопедична пословица с потупване по рамото. — А може би се нуждаеш от симулирана бременност — подсказа й той. — Или пък от лечение С.Б.С. Само че, нали знаеш, понякога стандартните страстозаместители не са съвсем…
— О, млъкни, за Форда! — сряза го Линайна, като наруши упоритото си мълчание и се залови отново със зародишите, които за минута бе забравила.
Лечение С.Б.С. — как ли не! Ако не бе готова всеки миг да заплаче, сигурно би се изсмяла. Като че ли нямаше достатъчно свои Б.С.! Тя въздъхна дълбоко и напълни отново спринцовката си.
— Джон! — прошепна тя. — Джон…
„О, Форд! — сепна се тя. — Дали сложих на този зародиш инжекция против сънна болест, или не му сложих?“ Изобщо не си спомняше. Накрая реши да не рискува да му инжектира втора доза и се придвижи по конвейера към следващата бутилка.
Двадесет и две години, осем месеца и четири дни по-късно в Мванза-Мванза щеше да умре от сънна болест един обещаващ млад управител алфа-минус — първия случай за повече от половин век.
Линайна въздъхна и продължи работата си.
Час по-късно в съблекалнята Фани ожесточено възразяваше:
— Направо е нелепо да стигнеш до такова състояние. Направо е нелепо! — повтори тя. — И то заради какво? Заради един мъж — заради някакъв си мъж.
— Но това е мъжът, когото искам.
— Като че ли на този свят няма милиони други мъже.
— Да, но тях аз не ги искам.
— Откъде можеш да знаеш, щом не си опитвала?
— Опитвала съм.
— Но с колко? — попита Фани, като сви презрително рамене. — С един, с двама?
— С дузини. — И като поклати глава, Линайна добави: — Но без никаква полза.
— Трябва да постоянствуваш — рече с нравоучителен тон Фани. Беше очевидно обаче, че и собствената й увереност в тези предписания бе разклатена. — Без постоянство нищо не се постига.
— Но през това време…
— Не мисли за него.
— Правя го несъзнателно.
— Тогава вземи сома.
— Вземам.
— Значи продължавай да вземаш.
— Да, но в промеждутъците продължавам да го харесвам. Винаги ще го харесвам.
— Е, щом е така — каза решително Фани, — защо тогава не вземеш да отидеш и да го обладаеш. Без значение дали той иска или не.
— Да, но ако само знаеше колко странно се държа той!
— Това е още едно основание да вземеш твърд курс.
— На приказки всичко е много лесно.
— Не ми говори глупости. Действувай. — Гласът на Фани звучеше като тръба — сякаш беше лекторка от Фордоасоциацията на младите жени, която изнася вечерна беседа на юноши от каста „Бета-минус“.
— Да, действувай, и то незабавно. Още сега.
— Ще ме дострашее — рече Линайна.
— Тогава ще трябва само да глътнеш предварително половин грам сома. А сега отивам да се къпя. — Тя тръгна, като повлече хавлиената си кърпа.
На вратата се позвъни и Дивакът, който нетърпеливо се надяваше, че Хелмхолц ще дойде днес (тъй като най-сетне се бе решил да му разкаже за Линайна и не можеше нито секунда повече да отлага поверителните си излияния), скочи и се завтече към вратата.
— Имах предчувствие, че си ти, Хелмхолц! — извика той, като отвори.
На прага, в бяло моряшко костюмче от ацетатен сатен, с кръгла бяла шапчица, килната към лявото ухо, стоеше Линайна.
— О! — простена Дивакът, сякаш някой здравата го халоса.
Половин грам сома се оказа достатъчен, за да накара Линайна да забрави страховете и смущението си.
— Здрасти, Джон! — поздрави тя с усмивка и заобикаляйки го влезе в стаята. Той машинално затвори вратата и влезе подире й. Тя седна. Настъпи продължително мълчание.
— Май не се радваш много, че ме виждаш, Джон — обади се тя накрая.
— Не се радвам ли? — Дивакът я погледна с укор, после неочаквано падна на колене пред Линайна и като взе ръката й, я целуна благоговейно. — Не се радвам ли? О, ако само знаеше — прошепна той и като се осмели да вдигне поглед към лицето й, продължи: — О, обожаема Линайна! Преобожаема дори, която заслужаваш най-скъпоценните неща в света. — Тя му се усмихна с чувствена нежност. — О, ти, най-съвършена (разтворила леко устни, тя се навеждаше към него), за чиято съвършеност и несравнимост (навеждаше се все по-близо и по-близо) е взето най-хубавото от божиите създания. (Още по-близо.) — Неочаквано Дивакът скочи на крака. — Ето защо — заговори той с извърнато настрани лице — исках първо да извърша нещо… За да покажа, че съм достоен за теб. Макар че достоен никога не бих могъл да бъда. Но поне да покажа, че не съм съвсем недостоен. Исках да извърша нещо.