Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Ято чайки крещи над нея. Всяко от стотиците хиляди зрънца пясък в шепите й стърже о съседното. Усеща как татко й я улавя, вдига я на ръце и я завърта три пъти.
Никой от окупационните войски не идва да ги арестува; никой дори не ги заговаря. За три часа измръзналите пръсти на Мари-Лор откриват изхвърлена на брега медуза, обрасла с мидички шамандура и хиляди излъскани от вълните камъчета. Гази до колене и намокря ръба на роклята си. Когато мадам Манек най-сетне я връща, прогизнала и зашеметена, на улица „Воборел“, Мари-Лор изтичва на петия етаж, чука на вратата на чичо си и застава пред него с влажен пясък, полепнал навсякъде по лицето й.
— Много време ви нямаше — казва сърдито той. — Разтревожих се.
— Дръж, чичо. — Вади от джобовете си мидички. Морски жълъди, раковини, тринайсет парченца кварц, целите облепени с пясък. — Виж какво ти донесох. А това? Гледай само!
Шлифовчикът
За три месеца старши сержант Фон Румпел е пътувал до Берлин и Щутгарт; правил е експертизи на стотици конфискувани пръстени, дузина диамантени колиета, една латвийска табакера със син ромбовиден топаз; сега, отново в Париж, вече от седмица е в грандхотела, а въпросите пърхат из ума му като птици. Всяка нощ споменът го спохожда отново: мигът, в който стисна чудовищно уголемения от лупата крушовиден диамант между палеца и показалеца си, вярвайки, че държи сто трийсет и три каратовия мираж, „Лумналото море“.
Взираше се в леденосинята вътрешност на камъка, където миниатюрни планински вериги като че ли изпускаха пламъчета — пурпурни, коралови и виолетови, многоъгълници от цвят, които мигаха и искряха, докато въртеше камъка между пръстите си, и беше готов да повярва, че историите са истински, че брилянтът е красил короната на принца, че дарява притежателя си с безсмъртие и че нечия неведома воля го е превела през пролуките на историята, за да го изтърколи в дланите му.
Каква радост, какъв триумф. Смесен с частица атавистичен страх: проклятието. Разумът победи, но го обзеха съмнения. Границите на фасетите му се сториха размити. Короната — малко неточна. Липсваха естествени несъвършенства — микроскопични пукнатини, точици, включвания. „Истинският диамант — казваше баща му — никога не е безупречен“.
Но… нима той е очаквал камъкът да е истински? Да го намери точно на мястото му? Да спечели битката само за часове?
Не, разбира се.
Човек би очаквал Фон Румпел да е разочарован, но не, напротив — той е обнадежден. Музеят не би си дал труда да поръчва толкова съвършен фалшификат, ако не разполагаше с оригинала, сигурно скрит у някого. За няколкото седмици, прекарани в Париж, Фон Румпел е свил кръга на заподозрените от седем до трима, после до един: полуалжирец на име Дюпон, прекарал живота си в шлайфане на опали. Забогатял преди войната от изработка на фалшиви скъпоценни камъни за графини и богати вдовици. Както и за музеи.
Една февруарска нощ Фон Румпел влиза в изисканото ателие на Дюпон, недалеч от „Сакре Кьор“. Прелиства лежащата на масата книга, „Сурови и обработени скъпоценни камъни“ от Стрийтър, разглежда схемите на делителни равнини, тригонометричните таблици за изчисляване на фасети. Когато мярва няколко скрупульозно изработени калъпа, които точно отговарят по големина и форма на крушовидния диамант от трезора на музея, разбира, че е попаднал на правилния човек.
По искане на Фон Румпел пробутват на Дюпон фалшифицирани купони за храна. Сега старши сержантът стои и чака. Подготвяйки въпросите си: Правил ли е и други реплики? Колко? Знае ли у кого са?
В последния ден на февруари 1941 година един пъргав, дребничък офицер от Гестапо му долага, че Дюпон се е опитал да използва подправените купони. И е бил арестуван. Kinderleicht, детска игра.
Хубава зимна нощ, дъжделива, по краищата на площад „Конкорд“ са изринати буци топящ се сняг, градът изглежда призрачен, прозорците му са инкрустирани с дъждовни капки. Късо подстриган ефрейтор проверява самоличността на Фон Румпел и го упътва не към карцера, а към висока и неуютна канцелария на третия етаж, с машинописка, седнала зад бюро. На стената зад нея — нежна рисунка на глициния, преливаща в объркан модернистичен взрив от цветове, който изпълва Фон Румпел с напрежение.