Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Мириамел беше минала толкова пъти напред-назад по малката каюта, че почти усещаше как дъските под краката й се износват от обутите й в чехли крака.

Бе се изнервила до краен предел, бе готова да пререже гърлото на графа, докато той спи. Но сега, по указанията на Ган Итай, бе скрила откраднатия кинжал и чакаше — но не знаеше какво. Трепереше, но вече не от гняв и безсилие: глождещият страх, който бе успяла да потисне с мисълта, че скоро всичко ще свърши, се бе върнал. Колко време щеше да мине, докато Аспитис открие кражбата на ножа? И дали поне за миг щеше да се поколебае, преди да хвърли вината на очевидното й място? Този път той щеше да дойде при нея бдителен и подготвен. И вместо да я стягат само ремъците на позора, тя щеше да отиде към своята неизбежна женитба в окови толкова истински, колкото и тези на Кадрах.

Тя се молеше на благословените Елисия и Усирис за помощ, но по безцеремонния начин, по който се говори със стар роднина, който отдавна е оглушал и оглупял. Не се съмняваше, че това, което й се бе случило на този кораб, не представлява и най-малък интерес за един бог, който е могъл да позволи тя да стигне до това жалко състояние.

Бе сбъркала два пъти. След детството си, преминало сред ласкатели и лакеи, бе решила, че единственият начин животът й да стане истински е да слуша само собствените си съвети и да се хвърля срещу всяко препятствие, без да позволява на никого да я отклони от нещо, което й се струва важно. Но точно това поведение я бе докарало до това ужасно положение. Бе избягала от замъка на чичо си, сигурна, че сама може да предизвика промяна на събитията, но неверните приливи и отливи на времето и историята не я чакаха и точно нещата, които се бе надявала да предотврати, все пак се случиха — Наглимунд падна, Джосуа бе победен — и тя остана без цел. Затова й се бе сторило най-мъдро да спре да се бори, да сложи край на упоритата си съпротива и просто да се остави на събитията да я носят. Но този план се бе оказал глупав колкото първия, защото равнодушието й я бе отвело в леглото на Аспитис и скоро щеше да я направи негова съпруга. За известно време мисълта за това я бе върнала към безотговорността — тя бе решила да го убие, пък ако ще после хората му да убият и нея. Нямаше да има никакви колебания, никакво бавене, никакви сложни отговорности. Но Ган Итай я беше спряла и сега Мириамел плуваше на едно място също като „Облака на Еадне“ в безветрените води.

Това беше час на решения, за който я бяха учили възпитателите й — както когато Пелипа, глезената жена на благородник, трябвало да реши дали да обяви вярата си в осъдения Усирис. Картинките в молитвеника от детството й бяха съвсем свежи в паметта й. Като малка най-силно я очароваше сребърната боя по дрехата на Пелипа. Мириамел малко се бе замисляла за самата Пелипа, за истинските хора, включени в легендите, описани в историите, изрисувани по стените. Едва неотдавна й бе хрумнало да се запита как ли би се чувствала, ако бе на мястото на някой от тях. Дали непримиримите крале, обезсмъртени на гоблените на Санселан, са крачели напред-назад в древните си зали, когато са се измъчвали над решенията си, дали ги е било грижа какво ще кажат хората през идните столетия, дали са подреждали дребните факти, за да съзрат картина, която би могла да ги доведе до мъдър избор?