Повелител на сенките [bg]

Джулиън усети притеглянето й, но бе достатъчно далеч, та то да не е некомфортно. Пръстите го боляха да хванат четката, обаче. Навсякъде, накъдето се обърнеше, виждаше движение и цветове толкова пищни, че копнееше да бъде пред статива в ателието си. Струваше му се, че гледа картини, в които цветовете бяха предадени с максимална яркост. Листата и тревата бяха наситено, почти отровно зелени. Плодовете грееха по-силно от скъпоценни камъни. Перата на птиците, които се стрелкаха из въздуха, бяха толкова ослепително пъстри, че Джулиън се запита дали нищо тук не ги ловува… дали единствената причина за съществуването им не бе красотата.

— Какво не е наред?

Обърна се и я видя зад себе си, на самия край на хълма. Ема. Дългата й коса беше разпусната и се развяваше около нея като невероятно тънък метален лист. Сърцето му подскочи, усетило притегляне безкрайно по-силно от това на елфическата музика.

— Няма нищо. — Гласът му прозвуча по-дрезгаво, отколкото беше възнамерявал. — Просто търся Марк и Кристина, намеря ли ги, можем да тръгваме. Чака ни още много път.

Тя се приближи до него, лицето й беше изпълнено с копнеж. Слънцето си пробиваше път през облаците, къпейки косата й в наситения цвят на шафран. Джулиън стисна с всичка сила ръце, отказвайки да ги вдигне, да ги зарови в светлата коса, която Ема обикновено разпускаше само нощем. Тя му напомняше за миговете на покой между привечер и зазоряване, когато децата спяха и той оставаше сам с Ема; мигове на тихи разговори и интимност, много преди той да осъзнае, че те са нещо повече от парабатаи. В извивката на спящото й лице, във водопада на косата й, в сенките, които миглите й хвърляха върху бузите, имаше покой, какъвто рядко бе познавал.

— Чуваш ли музиката? — попита тя и направи още една стъпка към него. Беше толкова близо, че би могъл да я докосне. Джулиън се зачуди дали наркоманите се чувстваха по този начин. Жадуващи нещо, което знаеха, че не трябва да имат. Мислещи си: Само този един-единствен път няма да има значение.

— Ема, недей. — Не знаеше за какво я моли. Не бъди близо до мен, не мога да го понеса. Не ме гледай по този начин. Недей да бъдеш всичко, което искам и не мога да имам. Не ме карай да забравя, че принадлежиш на Марк и че така или иначе, никога не би могла да бъдеш моя.

— Моля те — каза тя. Гледаше го с широко отворени, изпълнени с болка очи. — Моля те, имам нужда…

Онази част от Джулиън, която открай време не бе в състояние да устои, когато имаха нужда от него, отпусна стиснатите му пръсти, напрегнатите му крака. За броени секунди отново се намираше в сферата на нейното присъствие, телата им почти се сблъскаха. Джулиън сложи ръка на бузата й. Не носеше Кортана, забеляза с учудване. Защо не беше взела меча със себе си?

Очите й пламнаха и тя се изправи на пръсти, вдигайки лице към него. Устните й се раздвижиха, ала Джулиън не чуваше какво му говори заради грохота в ушите си. Спомни си как веднъж една вълна го беше съборила, приковала го бе към дъното на океана, останал без въздух и неспособен да се изправи. В онова изживяване имаше ужас, но и усещането за това да се остави на течението: повлякло го беше нещо по-могъщо от него и вече нямаше нужда да се съпротивлява.