Повелител на сенките [bg]

Марк седна и извади един нож от колана си.

— Ела — повика я и когато Кристина се настани до него, улови ръката й и преряза панделката, която ги свързваше.

Тя изписка тихо, като ранено животинче, но поддаде под острието и се скъса. Марк пусна Кристина и остави ножа настрани. Бледи слънчеви лъчи се процеждаха между клоните над главите им и на мътната светлина панделката, която все още беше около китката му, приличаше на кръв.

Другата половинка беше върху ръката на Кристина; вече не пареше, а самотният й край се влачеше в прахта. Кристина я задърпа с нокти, докато не я свали от китката си и я остави да падне на земята. Пръстите й не я слушаха. Вероятно беше заради елфическата напитка, която все още бе в тялото й.

Погледна към Марк. Лицето му беше напрегнато, очите му, златно и синьо, бяха помрачени.

— Можеше да свърши много зле — каза и захвърли остатъка от панделката настрани. — Магия като тази може да обвърже двама души и да подлуди единия, да го накара да се удави, повличайки и другия със себе си.

— Марк, съжалявам. Трябваше да те послушам. Ти знаеш за веселията повече от мен. Имаш опит. Аз имам само книгите, които съм прочела.

— Не — заяви той неочаквано. — Аз също исках да отида. Хареса ми да танцувам с теб. Хубаво бе да бъда там с някой…

— Човек? — довърши Кристина.

Топлината в гърдите й се бе превърнала в странно, стягащо чувство, горещо напрежение, което се усилваше, когато го погледнеше. Извивките на скулите му, вдлъбнатините на слепоочията му. Широката му риза с пшеничен цвят беше отворена на гърлото и тя виждаше онова местенце, което открай време смяташе за най-прекрасното в тялото на един мъж — гладкия мускул на ключицата и уязвимата ямка.

— Да, човек — отвърна той. — Всички сме човеци, знам. Ала никога не съм познавал друг, който да е надарен с повече човещина от теб.

Кристина усети, че й е трудно да диша. Елфическата мъгла трябва да й беше отнела дъха, мъглата и цялата магия около тях.

— Толкова си добра — продължи Марк. — Един от най-добрите хора, които съм срещал някога. В Лова нямаше много доброта. Когато си помисля, че след произнасянето на присъдата на Студения мир е имало някой, намиращ се на стотици мили от Идрис, който никога не ме е срещал, ала въпреки това е заплакал заради едно изоставено момче…

— Казах ти, че не заплаках. — Гласът на Кристина й изневери.

Ръката на Марк бе неясно бледо петно. Тя почувства пръстите му върху лицето си. Когато ги отдръпна, те лъщяха на мъгливата светлина. — Плачеш сега.

Когато Кристина улови ръката му, тя бе влажна от собствените й сълзи. А когато се приведе към него и го целуна, усети вкуса на сол.

За миг Марк беше слисан, вкаменен, и Кристина усети как я пронизва ужас, по-страшен от вида на който и да било демон. Че може би Марк не иска това, че ще бъде ужасен…

— Кристина — каза той, когато тя се отдръпна, и като се изправи на колене, обви ръка около нея, малко неловко, заравяйки пръсти в косата й. — Кристина — повтори отново с пресеклив глас — дрезгавият звук на желанието.