Повелител на сенките [bg]

— Не съм в състояние да чуя сърцето си, нито какво ми нашепва то. Чувам единствено вятъра.

Това бе едно от първите неща, които й беше казал някога.

— Ти си — въздъхна тя с облекчение. — Какво правиш? Защо не спиш? Трябва да си починем, ако искаме да стигнем до Двора преди изгрева на луната.

— Не чуваш ли музиката? — попита той. Беше се усилила — ясните звуци на цигулки и духови инструменти, както и шум от танци… смях и тропот на крака. — Веселие.

Сърцето на Кристина прескочи един удар. Елфическите веселия бяха легендарни. Феите танцуваха на омагьосана музика, пиеха омагьосано вино и понякога това продължаваше с дни. Храната, която ядяха, опияняваше, изпълваше с любов или пък с лудост… можеше да прониже сънищата…

— Върви да поспиш още — каза Марк. — Веселията могат да бъдат опасни.

— Винаги съм искала да ги видя. — У Кристина се надигна бунтовнически порив. — Ще се приближа още малко

— Кристина, недей. — Звучеше задъхан, докато тя се обръщаше и поемаше надолу по хълма, натам, откъдето се носеха звуците. — Заради музиката е… от нея ти се иска да танцуваш…

Кристина се обърна рязко, къдрица от черната й коса бе залепнала за влажната й буза.

— Ти ни доведе тук — заяви, а после продължи решително напред, към музиката, която се издигна и я заобиколи, и тя чу как Марк изруга, но я последва.

Стигна до поляната в подножието на хълма и спря с широко отворени очи. Поляната беше размазано, пъстроцветно петно от движение. Музиката ехтеше около нея, пронизващо сладостна.

И разбира се, навсякъде имаше феи. Групичка феи, насред танцуващите, които свиреха на инструментите си, отметнали глави назад, потропвайки ритмично с крака. Имаше зеленокожи горски феи, които танцуваха, с чворести ръце и грейнали жълти очи с цвета на мъзга. Сини и зелени феи, блещукащи като вода, с коси като прозрачни мрежи, спускащи се до краката им. Прелестни момичета с цветя, вплетени в косите, опасали кръстовете и шиите им, и с копита вместо стъпала; красиви момчета в парцаливи дрехи с трескаво-ярки очи, които се въртяха, разперили ръце.

— Ела и танцувай — викаха те. — Ела и танцувай, красиво момиче, chica bella[11], ела и танцувай с нас.

Кристина понечи да отиде при тях, при музиката и танците. Поляната все така бе обвита в мъгла, която рисуваше бели ивици по земята и скриваше синевата на небето. Мъглата сияеше, когато Кристина пристъпи в нея, натежала от странни ухания: плодове и вино, и дим, подобен на тамян.

Тя започна да танцува, движейки тяло в ритъма на музиката. Веселието сякаш се вливаше в нея с всяка глътка въздух, която си поемаше. Внезапно вече не беше момичето, оставило Диего Росалес да я излъже не веднъж, а цели два пъти, не беше момичето, което следваше правилата и вярваше на хората, докато те не измамеха доверието й така небрежно, сякаш събаряха чаша от масата. Не беше момичето, което стоеше назад и оставяше приятелите й да бъдат диви и необуздани, и чакаше да ги улови, когато паднат. Сега тя бе тази, която падаше.