Повелител на сенките [bg]

Не че и те бяха кой знае колко, добави Ливи мрачно. Толкова много бяха загинали във войната преди пет години. Но ако бащата на Зара успееше да оглави Лосанджелиския институт, не само че щеше да е в състояние да прокара фанатичния си закон, ами и семейство Блекторн щяха да бъдат изхвърлени на улицата, без да имат къде да отидат.

— Толкова ли е зле в Идрис? — попитал бе Кит, докато изкачваха стъпалата на Института.

Не че той искаше да го изпратят в Идрис. Тъкмо бе започнал да свиква с Института. Не че щеше да остане, ако го оглавеше бащата на Зара… не и ако приличаше на нея дори малко.

Ливи хвърли поглед към Тай, който не я беше прекъснал нито веднъж по време на тирадата й.

— В Идрис е окей. Дори страхотно. Ала това е нашият дом.

Именно тогава бяха стигнали до вратата на Артър и всички се бяха умълчали. Кит се зачуди дали не трябва да влезе пръв. Не го вълнуваше особено дали ще ядоса Артър Блекторн, или не.

Тай погледна разтревожено към вратата.

— Не трябва да безпокоим чичо Артър. Обещахме на Джулс.

— Налага се — заяви Ливи простичко и бутна вратата.

Тясно стълбище отвеждаше до потънала в сенки стая под самия покрив на къщата. Вътре имаше цял куп бюра, върху всяко от които грееше лампа… толкова много лампи, че стаята бе изпълнена със светлина. Всяка книга, всеки надраскан лист хартия, всяка чиния с недоизядена храна в нея, бяха ярко осветени.

Зад едно от бюрата седеше мъж. Носеше дълъг халат над окъсан пуловер и дънки; краката му бяха боси. Халатът някога навярно е бил син, ала сега имаше мръснобял цвят от многобройните пранета. Мъжът очевидно беше от рода Блекторн — посивялата му коса се къдреше като тази на Джулиън, очите му имаха наситен синьо-зелен цвят.

Очи, които подминаха Ливи и Тай и се приковаха в Кит.

— Стивън — каза той и изпусна писалката, която държеше. Тя тупна на пода и мастилото й се изля, образувайки тъмна локвичка върху дъските.

Устните на Ливи бяха полуотворени. Тай се беше притиснал до стената.

— Чичо Артър, това е Кит — каза Ливи. — Кит Херондейл.

Артър се изсмя сухо.

— О, да, Херондейл. — Очите му горяха; в тях имаше нещо болестно, като горещината на треска. Изправи се на крака и се приближи до Кит, взирайки се в лицето му. — Защо последва Валънтайн? Ти, който имаше всичко. „И не е ли дори сам Аполон, тоз златокос бог, красив за очите, за преклонение тъй жесток?" — Миришеше горчиво, като старо кафе. Кит направи крачка назад. — Какъв Херондейл ще излезе от теб? — прошепна Артър. — Уилям или Тобаяс? Стивън или Джейс? Красив, жесток или двете?

— Чичо — обади се Тай. Нарочно го каза високо, макар гласът му да трепереше лекичко. — Трябва да говорим с теб. За центурионите. Искат да сложат ръка на Института. Не искат ти да го ръководиш повече.