Четвъртият гроб под краката ми [bg]

— Онзи мъж снощи не беше невинен, ако това те кара да се чувстваш по-добре.

— За съжаление — казах, любопитна какво ли бе сторил мъжът — е така, но само малко. — Разтрих ръце, все още борейки се от ефекта на срещата ми с англичанина. — Какво се случи? — попитах, кимайки към тиксото.

Той отново взе бутилката уиски и пресуши около една трета от това, което беше останало, преди да сложи капачката.

— Бях нападнат — каза той, след като избърса уста в опакото на ръката си.

Както бе казвал преди, беше съмнително човек да може да го направи, но оставих нещата така. И без друго никога не беше от споделящите.

Той взе сива тениска от гърба на друг стол и я облече много внимателно. Когато се отпусна отново, костваше ми много да не въздъхна на глас. Изглеждаше наистина добре в сиво.

— Мислех, че е почти невъзможно да се промъкнат в това измерение.

— Така е. Тези са останали от последната ни среща.

Искра на изненада се стрелна през мен.

— Имаш предвид, когато те бяха заловили в онова мазе? — Бях ги унищожила тогава. Светлината в мен се бе оказала мощно оръжие. — Имало е още?

— Като хлебарки са. Щом избягат в това измерение, могат да се крият с векове, стига да стоят далеч от светлината.

Беше ми казвал преди, че са били прогонени от слънцето, когато баща му бил изхвърлен от рая. Сега то бе смъртоносно за тях.

— Не всички бяха в онова мазе, но повечето от тях бяха. И все пак това е организирано. Много по-организирано от всичко, на което са способни по-нисшите братя. Не съм изненадан, че Хедеши стои зад това. Винаги е бил такъв подмазвач.

Надявах се да получа повече отговори, преди да хукне по бойното поле да преследва подмазвача. Това беше рядка възможност. Да имам Рейес Фароу само за себе си, без някой да се опитва да ни убие или без стоящи наоколо зяпащи жени. Е, други зяпащи жени. Аз не се броях.

— Аз на какво съм способна? — попитах, сменяйки темата отново.

Той си пое дълбоко въздух и прие въпроса ми благосклонно.

— Само ти може да знаеш това.

Стаята помръкваше с всяка изминала минута заради залязващото слънце. Аз се изправих и се приведох към него, докато можех да подуша земния аромат, с който се бе родил. Като гръмотевична буря в жадна за дъжд пустиня.

— Искам да знам, Рейес. Продължаваш да ми повтаряш, че съм способна на много повече. Искам да знам какво.

Очите му проблеснаха с интерес.

— Не лъжа. Не знам.

Взех бутилката и се дръпнах от масата, така че да отмия горчивия вкус в устата си. След като отпих голяма глътка течна киселина, достатъчна за да разтопи боята на шевролет, аз се размахах, след което преглътнах. Очите ми се насълзиха, когато прогори вече раздразненото ми гърло; после подадох обратно бутилката и отидох да погледна през прозореца. Трябваше да отместя плътните завеси настрани, за да видя центъра, докато натоварения трафик профучаваше във вечерния здрач.