Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
— На жестокостта ли? — засмя се Дас, все едно в празна урна се търкаляха камъни. — Жестокостта? Дори един сантиментален поет, който дърдори за вечни истини, със сигурност знае, че онова, което наричате жестокост, е единствената истина, призната от вселената. Животът се крепи на насилие.
— Не съм съгласен.
— Виж ти! — Дас примига два пъти. Бавно. — Никога ли не сте вкусвали от виното на властта? Никога ли не сте прибягвали до насилие?
Поколебах се. Не можех да му кажа, че почти целият ми живот се свежда до безкрайното усилие да усмирявам нрава си. Господи, за какво изобщо говорехме? Какво търсех тук?
— Не — казах аз.
— Глупости.
— Наистина, Дас. Е, да, сбивал съм се няколко пъти, но винаги съм се опитвал да избягвам насилието.
Бях на девет-десет години. Сара беше на седем-осем. В гората при резервата. „Сваляй панталонките. Бързо!“
— Не е вярно. Всеки е вкусвал от кървавото вино на Кали.
— Не. Грешите.
Ударих я през лицето. Веднъж. Втори път. Бликнали сълзи, постепенно покорство. Пръстите ми оставят по тънката й ръка червени следи.
— Само незначителни дребни случки. Детинщини.
— Няма незначителна жестокост — възрази Дас.
— Това е нелепо.
Ужасното вълнение, което ме обзе. Не просто при гледката на бледото й голо тяло и странното сексуално напрежение. Не, не само това. А нейната пълна безпомощност. Покорството й. Можех да направя каквото си поискам.
— Ще видим.
Каквото си поискам.
Дас се изправи с усилие. Аз изтиках назад стола.
— Ще издадете ли поемата?
Гласът му съскаше и пукаше като жарава в гаснещ огън.
— Вероятно не — отговорих аз. — Защо не дойдете с мен, Дас? Не сте длъжен да стоите тук. Елате с мен. Издайте сам поемата.
Веднъж, когато бях на седемнайсет години, един мой братовчед — голям малоумник, — ме накара да играя на руска рулетка с револвера на баща му. Зареди го с един патрон. Завъртя пълнителя. Помня, че в миг на невероятна безмозъчна дързост вдигнах оръжието, долепих дулото до слепоочието си и натиснах спусъка. Петлето удари празно гнездо на револвера, но от онзи ден нататък отказвам и да припаря до оръжие. Сега, в мрака на Калкута, пак изпитах чувството, че ей така, за нищо, съм доближил до слепоочието си дуло. Тишината стана тягостна.
— Не. Трябва да издадете поемата. Важжжно е.
— Защо? Защо не можете да си тръгнете оттук? Нима е останало нещо, което не са ви причинили? Елате с мен, Дас.
Очите на нещото пред мен се притвориха и то вече не приличаше на човек. Откъм дрипите ме лъхна миризмата на гробищна пръст. Зад мен в тъмнината със сигурност се чуха някакви звуци.
— Предпочитам да остана тук. Но е важно да занесете в страната си „Песента на Кали“.
— Защо? — повторих аз.
Езикът на Дас приличаше на розово зверче, което докосна лъснатите зъби и пак се скри.
— То е нещо повече от последната ми творба. Смятайте го за вест. Вест за раждане. Ще издадете ли поемата?
Тишината се проточи десет удара на сърцето ми и ме тласна на ръба на някакъв тъмен ров, който не разбирах. Понаведох леко глава.
— Да — казах. — Поемата ще бъде издадена. Може би не цялата, но ще бъде отпечатана.
— Чудесно — каза поетът и се обърна да си тръгне. След това се поколеба и ме погледна едва ли не лукаво. За пръв път долових в гласа му следа от човешки копнеж. — И… още нещо, господин Лучак.
— Да?
— Но то предполага да се върнете тук.
Краката ми се подкосиха при мисълта, че ще се наложи да вляза отново в тази крипта, след като веднъж съм се измъкнал от нея.
— Какво?
Той махна напосоки към „Зимни духове“, които още бяха върху масата.
— Нямам какво да чета. Те… онези, които се грижат за нуждите ми… понякога ми носят книги, стига да посоча заглавията. Но често не тези, които съм поискал. А почти не познавам новите поети. Бихте ли могли… ако не ви затруднява… няколко книги по ваш избор?
Старецът се олюля и направи три крачки — за миг се ужасих, че ще стисне между разложените си длани ръката ми. Той застина насред движението, но в умоляващата си безпомощност вдигнатите превързани длани ми се сториха още по-трогателни.
— Да, ще ви взема книги.
„Но няма да се връщам тук — помислих си аз. — Ще ги пратя по приятелите ви, капаликите, и никакво връщане тук.“
Ала преди да съм изразил на глас мисълта, Дас заговори отново.
— Особено ми се иска да прочета стихосбирката на онзи нов американски поет — Едуин Арлингтън Робинсън — рече той бързо. — Чел съм само едно негово стихотворение — „Ричард Кори“, — но краят му е толкова красив, толкова съзвучен с положението, в което съм се озовал, с моите стремежи, че постоянно си мечтая за него. Можете ли да ми донесете това произведение?