Мрак по пладне
- Автор: Баркли Джеймс
- Серия: Chronicles of the Raven #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мрак по пладне». Краткое содержание книги:
Знаеше, че тъкмо тези невесели мисли се въртят из главата на Уил. Всички имаха за какво да се тревожат.
А самият той се боеше от онова, което щяха да заварят в Джулаца. Щеше да усети, ако Школата бъде превзета, а Сърцето — унищожено, както и всеки друг оцелял маг от Джулаца. Това още не се бе случило, но не си затваряше очите за вероятността градът да е в развалини.
И ако Гарваните не успееха да проникнат в Библиотеката, ако не намереха каквото бяха длъжни да издирят, западняците още в мига на победата си щяха да обрекат Балея на гибел от огнения дъх на драконите. Каза си, че няма да е голямо удоволствие да им обясни какво са сторили…
Стъпиха на сушата далеч от западняшкия лагер на източния бряг. Проникнаха в тесен клин вода, затворен между почти отвесни назъбени скали. Над тях тъмнееха могъщите планини Чернотрън, завършващи със стръмни склонове, надвесени над водата.
Изгазиха в плиткото и докато Незнайния връзваше здраво лодката, а Дензър прибираше платното, както той му бе обяснил, Уил и Троун се изкатериха по покрития с тънък слой почва и проскубана трева камънак. Уил носеше дрехите на своя приятел — явно още се надяваше.
— Защо си правиш труда да се учиш на това? — изтърси Илкар преди да се усети.
Дензър прекъсна работата.
— Моля?
— Щом не ти пука за бъдещето, защо се учиш да управляваш лодка?
Очите на Дензър се присвиха.
— Ами може би си търся някакво нормално занимание. Поне се опитвам. Нещо лошо ли правя?
Илкар се опита да разсее с усмивка напрежението, което породи против желанието си. Усети, че всички останали го гледаха.
— Просто ми се видя малко нелепо, но не съм искал да те засегна.
Тъмният маг прекрачи към него.
— Засегна ме, и още как! Като не знаеш какво ми е на душата, поне не пускай такива дребни закачки. Всъщност какво се опитваш да ми кажеш?
— Опитвам се да ти втълпя, че си напълно непредсказуем, а това пречи на всички ни. Докато свиваш платното, уж се държиш нормално, пак си онзи Дензър, когото познаваме. И докато мигнем, вече си нацупен и затворен в себе си. Не знаем какво да очакваме.
— Тъй ли било? — Лицето на Дензър почервеняваше. — Аз да не би да знам? В главата ми е адска каша и се напъвам с всички сили да разбера какво е останало вътре. Искам от вас малко търпение, не заяждане! Стой настрана от мен, когато нямаш нищо смислено за казване.
Той тръгна сърдито нагоре по склона, Ериан го последва. — Добре го даваш, Илкар — поклати глава Хирад.
Варваринът се катереше бавно след маговете и се взираше в ясното небе, в което зората напираше от изток. Скоро трябваше да намерят къде да се скрият. За техен късмет долината на река Три, изтичаща от Тривернското езеро към океана, беше гориста и далеч от пътищата за нахлуване на западняците. И все пак беше необходимо да внимават — сякаш бяха чужденци в собствената си страна. Безпокоеше ги и липсата на коне. Така щяха да се придвижват към Джулаца тройно, дори четворно по-бавно.
Миризмата на дом беше навсякъде, просмукваше се от пръстта и камъните, по които Троун стъпваше. Щом стигна билото, той вдигна глава и подуши въздуха. Без да се смесват със соления дъх на морето, останало далеч долу, уханията на земя и обитателите й сякаш разстилаха карта пред него. Обърна се към човека брат, който бе приклекнал към него и се опитваше да хване муцуната му. Човекът издаваше звуци. Вълкът изръмжа с лека досада.
Разпозна изречената дума, без да помни какво е говор. Загърмя в главата му, но вратите не се отвориха. Всичко се обърка.
Стоеше на задните си крака и нямаше козина по лицето. Не искаше да вие и можеше да тича на два крака, без да падне. Но нямаше радост, не усещаше глутницата. Почувства се силен, но тромав, не разбираше истински земята, плячката и опасностите наоколо… Тези спомени бяха смътни, макар и да се досещаше, че са само спомени. Причиняваха му болка отвътре, тормозеха тялото му и го измъчваха. Знаеше, че има начин да прекрати болката, но се съпротивяваше.
Мъчението го плашеше.
Троун се отскубна от ръцете на Уил и присви крака към земята. Жълтите очи се вторачиха в мъжа срещу него, зъбите се оголиха. Тихото гърлено ръмжене беше заплашително. Уил се надигна смаян и отстъпи крачка назад, разперил ръце.