Мрак по пладне
- Автор: Баркли Джеймс
- Серия: Chronicles of the Raven #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мрак по пладне». Краткое содержание книги:
А за самия Илкар всичко беше очевидно като слънце в ясно небе. Вслуша се в съвета на Незнайния и внимаваше да гледа към хоризонта. Гаденето стихваше полека, докато мозъкът му се уверяваше, че надеждната опора на сушата не е чак толкова далеч. Затова мислите му все по-често се отклоняваха към другите пътници в лодката. Мълчанието го потискаше. Отначало Хирад ръсеше нескопосаните си шегички, неизменно излитащи от устата му по време на отдих. В отговор рядко се чуваше смях или неохотно промълвена дума. Накрая варваринът сви рамене и млъкна като останалите. Твърде неприсъщо за Гарваните. Не им се говореше дори за посоката, в която ще поемат, щом стъпят на източния бряг, само пак си напомниха, че трябва да намерят коне, за да стигнат по-скоро до Джулаца. Дори Незнайния не ги подканяше към разговор.
Илкар си наложи да забрави за спазмите в стомаха и замайването, изви глава да погледне грамадния си съратник и сякаш усети студен повей. Незнайния не беше веселяк, но обикновено зорко оглеждаше какво има наоколо, поел задължението да бди над другите, да надушва опасността за своите приятели преди да е станала смъртоносна. А сега и той се бе затворил в себе си. Нарядко вдигаше глава да провери платното, още по-рядко промърморваше на Дензър да завърти леко румпела или да отпусне малко платното.
Илкар знаеше какво го яде отвътре. Другите бяха безсилни да облекчат товара му. Промени се безвъзвратно, макар че не остана за дълго сред Закрилниците. Не заради безмилостната власт на демоните над слетите им души, а тъкмо заради неописуемата с думи близост с останалите.
В началото изглеждаше, че се отърсва от спомените за пълното обвързване със Закрилниците, но със завръщането на изток те като че отново се натрапваха. С всеки изминал миг доближаваха Школите, а значи и Ксетеск. Илкар се питаше дали Незнайния още долавя зова на Закрилниците.
— Незнаен? — Погледът на мъжа канара бе натежал от болка. — Можеш ли да се свържеш с тях?
— Не. Но те са някъде там, а аз… не съм с тях. Гласовете им още разкъсват сърцето ми. Празнотата в душата ми не се запълва. Не вярвам това да се случи някога.
— Но…
— Моля те, Илкар. Знам, че се опитваш да помогнеш, но не можеш. Никой не може. — Незнайния се загледа в дъното на лодката и промърмори едва чуто: — За да стигнем до измерението на драконите, ще мина покрай собствения си гроб…
Нещо сякаш бодна елфа в гърдите и той вдъхна рязко. Срещна погледа на Дензър — не му се видя по-бодър от Незнайния и Илкар се поддаде на отчаянието. Надяваше се, че поне рискованото измъкване от лагера на западняците е върнало тръпката в душата на тъмния маг, но сега се убеди, че тази искра е пламнала за малко единствено от инстинкта за самосъхранение.
А трябваше да затворят разкъсването, за да не нахлуят рояците дракони. Иначе в цяла Балея не би имало безопасно място нито за Дензър, нито за Ериан и нероденото им дете…
Защо не искаше да заеме предишното си място, да си върне настървението, с което пришпорваше всички по пътя към Парве?
— Благодаря ти, че не ме изпусна, докато хвъркахме напред-назад — подхвърли Илкар.
— Няма за какво. Предпочитам да си жив, а не да те заколят западняци.
Звучеше приятно, но елфът се натъжи. Предишният Дензър, появил се за малко с такава мощ, скоро потъна под товара на самосъжалението. Илкар си прехапа езика, за да не изтърве тези думи.
— Сигурно си уморен.
— И по-зле е било — вдигна рамене Дензър. — След като си извършил Крадеца на зората, всяка друга умора е като на шега.
— В лагера не ти личеше да си изтощен — обади се добродушно Хирад.
Илкар се озърна към изтегналия се варварин, положил сънено глава на сгънатото си наметало. Добре че имаха поне него. Той не забелязваше унинието, налегнало Гарваните, а несъмнено щяха да се нуждаят скоро от неговата сила и свирепост.
На Илкар му се отщя да въвлича Дензър в разговор. Нямаше да чуе нищо, освен вяло процедени думи от човек, който още търсеше някаква причина да продължи живота си. Дано я намери в Ериан и детето им, но дори тя не успяваше да проникне през черупката, в която той се криеше. И сега седяха колкото се може по-далеч един от друг.
А на носа на лодката се излежаваше най-неотложният им проблем. Часове наред Уил не отместваше нито ръката си от гърба на вълка, нито погледа си от главата му. Колкото и да му шепнеше, предизвикваше само потрепване на ушите и тихо изръмжаване. Троун не искаше да го слуша.
И какво щяха да правят, ако не се преобрази? Илкар едва не се изсмя на собствения си въпрос, но предпочиташе да не стряска другите с неуместния изблик. Разбира се, решението изобщо не зависеше от тях. Не биха могли да заповядат на вълка да не се отделя или да се махне. А с времето щеше да става все по-див. Илкар предполагаше, че накрая вече няма да ги познава. Значи за него щяха да бъдат плячка като всеки друг човек… и тогава волю-неволю биха се опитали да го убият.