Мрак по пладне
- Автор: Баркли Джеймс
- Серия: Chronicles of the Raven #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мрак по пладне». Краткое содержание книги:
— Попаднахме на непохватен западняк — промърмори елфът и другите се усмихнаха. — Уж се мъчеше да извади от гърлото си ножа на Дензър, а събори хлопатара.
— По неволя нападнахме още преди да се качим на площадката — обясни Дензър. — Онзи стърчеше над стълбата и нямахме никакъв избор.
— Не ги убихте безшумно — поклати глава варваринът.
— Ние сме магове, а не майстори на ножа — по-остро отвърна Илкар. — Досега не съм нападал така, съмнявам се и ти да си го вършил.
— Май не съм — сви рамене Хирад. — Но не е излишно да ти покажа най-добрите удари.
— Стъпим ли на сушата, ще се упражнявам с удоволствие. Засега се мъча да не си изповръщам червата.
Хирад прихна. Лодката почти не се клатушкаше, а лицето на елфа белееше в нощта.
— Ще ти мине.
— Гледай хоризонта — обади се Незнайния. — Той не мърда. Илкар кимна и се взря на изток, където се срещаха морето и небето.
Троун явно остана доволен от гледката на брега и се обърна, избивайки за миг румпела от ръката на Дензър. Запристъпя в лодката, спираше да погледне всеки от Гарваните. Хирад видя жълтите петънца в зениците му и помисли за временно потиснатия човешки разум — според Уил. Будният поглед обаче нямаше нищо общо и с обикновен звяр. Хирад не се почувства застрашен, макар че едно щракане на челюсти го делеше от смъртта.
Вълкът се провря с лекота между Уил и Ериан. Ръката на Уил се плъзна по гърба на Троун, който изви глава и облиза цялото му лице.
— Обичлив е, а? — подхвърли варваринът.
— Чудя се дали ще му е неудобно, ако чуе какви ги е вършил — промълви Дензър, отърсил се от настроението си през последните дни.
— Колко остава до брега? — попита Илкар.
— Ще плаваме половината нощ или малко повече — пресметна Незнайния.
— О, богове…
Елфът се вкопчи още по-здраво в борда на лодката. Хирад го потупа по рамото.
Уил си избърса лицето и хвана муцуната на Троун.
— Трябва ли да го правиш? — Вълкът го гледаше тъжно и някак отнесено. Уил се начумери угрижен. — Какво ти е, Троун? Какво те мъчи? Можеш да се преобразиш още тук. Защо да чакаш? Помни!
Тази дума трябваше да призове човека, скрит в тялото на вълка. Но Троун само намести глава върху предните си лапи и погледна към вътрешността на залива.
Уил се озърна към Ериан. И тя се мръщеше с тревога.
— Всичко ще е наред — опита се да го утеши Ериан. — Ще се преобрази на сушата.
— Нали го видя миналия път? Преобрази се веднага щом избягахме от Дордовер. Нямаше търпение. Колкото повече се бави, толкова по-трудно му е да си спомни, че може да го направи.
Пак притисна длан към гърба на Троун, който размаха опашка лениво, все едно беше куче, легнало в краката на стопанина си.
Уил поклати глава. Троун винаги бързаше да си върне човешкия вид, защото мразеше животинския, плашеше се от него. Така казваше. А този път… Може би го смущаваше клатенето на лодката. Но защо изглеждаше, че му е приятно така? Никога не бе виждал вълка в това състояние, а Троун се бе преобразявал пред очите му поне десетина пъти.
— Троун, погледни ме. — Вълкът го послуша и примигна. И това беше нещо… — Помни! Моля те!
Троун понадигна глава и подуши въздуха. Изръмжа гърлено и пак се загледа във водата. Уил се обърна. Всички останали го гледаха втренчено.
— Тази лодка не може ли да плава по-бързичко? Май си имаме ново затруднение…
ГЛАВА 15
И това утро беше слънчево, ветрецът от северозапад се засили и разпиля тънките облаци, плъзнали призори. В ясното небе се виждаше само слънцето, а долу — неспирно растящата сянка.
Групата, останала да я наблюдава — петнадесет войници и трима магове, се бе настанила в една от големите двуетажни къщи до площада. Събраха достатъчно припаси от сградите наоколо, за да не се лишават от нищо, но и нищо не ги подтикваше да изпаднат в безгрижие.
Всеки от тях бе решил доброволно да изпълнява задачата, макар да знаеха, че е почти невероятно да видят отново градовете на Школите. Пътя им към дома преграждаха пълчищата западняци и хребетът Чернотрън. Над главите им разкъсването, водещо към измерението на драконите, вещаеше непосилна и за въображението заплаха. А привидно мъртвият град наоколо не бе опустял, както изглеждаше.
Джаяш, командирът на взвода, заповяда да бъдат поне по трима, когато отиват някъде. Маговете не биваше да прекрачват прага, без да ги охраняват най-малко двама войници. Ако трябваше да пратят патрул по-далеч от относителната безопасност на площада, включваха шестима кавалеристи и един маг.
Не че бяха зърнали някого досега, но имаше звуци — непредпазливо отекнала стъпка, по-шумно затворила се врата при пълно безветрие, призрачно ехо на тих глас. Може би някои от поклонниците на Върховните вещери се бяха спасили. Парве си оставаше твърде неприятно място.