Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
— Това е Гоаб, Пустинята на цветовете — каза Бастиан на глас.
Слънцето се издигаше все по-високо и по-високо и горещината стана убийствена. Въздухът над пъстро обагрените пясъчни дюни започна да трепти и Бастиан осъзна, че сега положението действително бе станало сериозно. Едно бе ясно — в тази пустиня той не можеше да остане. А ако не успееше да се измъкне от нея, много скоро щеше да загине.
Несъзнателно той посегна към знака на Детската царица върху гърдите си с надежда, че той ще го поведе. След това тръгна смело напред.
Изкачваше дюните една след друга и слизаше от тях, напредваше крачка по крачка, без да вижда нищо друго, освен хълмове. Само цветовете непрекъснато се сменяха. За какво ли му беше това силно тяло, когато не е по силите на сам човек да се пребори с безкрайната пустиня? Знойният въздух се поклащаше тежко и лъхаше сякаш от преизподнята. Едва дишаше. Езикът залепваше за небцето, а по лицето се стичаха вадички пот.
Слънцето висеше като огнено кълбо насред небето. Стоеше там вече твърде дълго и сякаш не помръдваше. Този ден сред пустинята беше също така дълъг, както и нощта над Перелин.
Бастиан продължаваше да върви напред и все напред. Очите му горяха, имаше чувството, че езикът му се е втвърдил, но не се предаваше. Бе загубил много вода и кръвта му бе станала толкова гъста, че едва течеше по жилите му. Ала Бастиан продължаваше да върви напред, крачка по крачка, без да бърза, но и без да спира, както правеха опитните покорители на пустинята. Не обръщаше внимание, че жажда мъчи тялото му. Беше обладан от такава желязна воля, че не можеше да го надвият нито умората, нито лишенията.
Спомни си колко бързо се обезкуражаваше по-рано. Бе захващал стотици неща, които зарязваше и при най-малката трудност. Непрекъснато се безпокоеше дали ще има какво да яде и все го обземаше някакъв глупав страх да не се разболее или да не го заболи нещо. Това му беше вече твърде чуждо.
Никой досега не бе посмял да тръгне из пустинята на цветовете Гоаб, а и след него едва ли щеше да се намери кой да го последва.
А и вероятно никой нямаше да научи за това.
Последното натъжи Бастиан. Но нищо не можеше да се промени. По всичко личеше, че Гоаб е невъобразимо голяма пустиня и той никога няма да достигне края й. Не го плашеше мисълта, че рано или късно въпреки цялата си издръжливост ще трябва да загине. Щеше да посрещне спокойно и с достойнство смъртта, тъй както правеха ловците от народа на Атрею, но щом като никой не смееше да навлезе в тази пустиня, нямаше да се намери и кой да съобщи за кончината на Бастиан. Нито във Фантазия, нито у дома. Щяха да го смятат ей така, за изчезнал, и никой нямаше да допусне, че е идвал във Фантазия и в пустинята Гоаб.
Докато вървеше напред и мислеше за това, внезапно го осени една идея. „Нали цяла Фантазия — каза си той — се съдържа в онази книга, която пише Старецът от Странстващия хълм. И тази книга е самата «Приказка без край»“. Не друг, а той я бе чел на тавана. Може би и сега всички негови преживелици се увековечаваха в тази книга. А това хич не беше лошо, защото един ден някой друг щеше да прочете какво се е случило, а може би даже го четеше в момента. Следователно беше възможно да даде знак на този някой. Цветът на пясъчният хълм, на който Бастиан тъкмо се намираше, беше морскосин. Един малък дол го делеше от разположената насреща огненочервена дюна. Бастиан отиде до нея, загреба в шепите си пясък и го пренесе на синия хълм. После го поръси по склона, така че да се получи линия. Отново се върна, взе червен пясък и продължи да прави същото. След известно време върху синята основа се появиха три огромни червени букви:
Той гледаше доволен произведението си. Онзи, който чете „Приказка без край“, не може да подмине този знак. И независимо какво щеше да се случи с него, хората щяха да узнаят къде е останал.
Той седна на върха на огненочервения хълм малко да си почине. Трите букви светеха ярко на силното слънце в пустинята.
Отново част от спомените на Бастиан за човешкия свят потъна в забвение. Той вече не помнеше колко болезнено чувствителен беше по-рано, та понякога дори се разплакваше. Сегашната му издръжливост и твърдост го изпълваха с гордост. Но ето че у него се породи ново желание.