Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Той пристъпи по-близо до завесата от мъниста и надникна. Сенки изпълваха стаята, но една от тях бе на Ашмодеан, който се мяташе под завивките си. Загърнат в Празнотата, Ранд успя да долови туптенето на сърцето му и помириса потта от тревожни сънища. Наведе се да огледа бледосините плочки на пода и отпечатъците по тях.
Беше се научил да проследява още като момче и разчитането на следите не представляваше трудност. Тук бяха идвали три или четири Мракохръта. Изглежда, се бяха приближили до прага един по един, като всеки следващ беше стъпвал почти в следите на предишния. Дали мрежата, изплетена около стаята, ги беше спряла? Или бяха изпратени просто за да погледнат и докладват? Смущаващо беше да си помисли, че едни псета, дори да са Твари на сянката, могат да притежават толкова разум. Но от друга страна, мърдраалите също използваха за свои съгледвачи гарвани и плъхове, както и други животни, свързани със смъртта. Очи на сянката, така ги наричаха айилците.
Преливайки тънки потоци на Земя, той оглади плочките по пода, премахвайки отпечатъците чак до безлюдната, загърната в нощен мрак улица и на стотина крачки по нея. На заранта всеки щеше да забележи следата, но никой нямаше да заподозре, че Мракохрътите са се доближавали до Ашмодеан. Не можеше Мракохръти да проявяват интерес към веселчуна Джайсин Натаил.
В момента сигурно всички Деви бяха будни. Той отвори друг проход направо насред улицата, още по-голяма чернилка на фона на нощта, и остави дискът да го отнесе в стаята му. Зачуди се защо бе избрал древния символ — изборът беше негов, макар и несъзнателен; в други случаи щеше да предпочете стъпало или късче под. Мракохрътите се бяха разлели около този знак, преди да се въплътят отново. „Под този знак ще побеждава той.“
Застанал посред катраненочерната си спалня, той преля нишка от Силата, за да запали светилниците, но не освободи сайдин. Вместо това отново преля, внимавайки да не задейства нито един от капаните, които бе разставил, и част от стената изчезна, разкривайки ниша, която той сам беше издълбал.
В нишата стояха две статуетки, на мъж и жена, облечени в ефирни роби и с тържествени изражения. Държаха кристални глобуси, вдигнати над главите им. Беше излъгал Ашмодеан за тях.
Съществуваха ангреали, като тумбестият малък мъж в джоба на сетрето на Ранд, и ша-ангреали, като Каландор, увеличаващи количеството на Силата, с която можеше се да борави безопасно, толкова пъти в сравнение с ангреал, колкото пъти ангреал я увеличаваше без никаква помощ. И едните, и другите бяха редки и ценени високо от Айез Седай, въпреки че те можеха да разпознават само онези, които бяха настроени към женския сайдар. Тези две фигурки бяха нещо друго, не толкова рядко, но също така високо ценено. Тер-ангреалите бяха предназначени да използват Силата, не да я увеличават, но да я използват по специфични начини. Айез Седай не знаеха първоначалното предназначение дори на повечето тер-ангреали, които притежаваха в Бялата кула. Вярно, някои от тях използваха, но без да са сигурни дали го правят по истинското им предназначение, за което са били замислени при създаването им. Ранд знаеше предназначението на тези два.
Мъжката фигура можеше да го свърже с огромно копие на нея самата, дори той да се намираше от другата страна на Аритския океан. Била е довършена едва след като Тъмния отново е бил запечатан в затвора си — „Откъде знам това?“ — и скрита преди някой полудял мъж Айез Седай да успее да я намери. Женската фигура можеше да направи същото за жена, свързвайки женския й еквивалент с огромната статуя, за която той се надяваше, че все още е почти напълно заровена в Кайриен. А с толкова много сила… Моарейн му бе казала, че смъртта не може да се Изцери…
Неканена и неискана, паметта му се върна към предпоследния миг преди да се осмели да хване Каландор, и отвъд Празнотата се понесоха образи.
Тялото на чернокосото момиче, още почти дете, лежи проснато, с широко отворени очи, взрени в тавана, кърваво петно е очернило рокличката му на гърдите — там, където го беше пронизал тролокът…
Силата беше в него. Каландор грееше и той се беше слял със Силата. Преля, насочвайки потоци в детското тяло, търсеше, опипваше; стъпалата й се изпънаха, ръцете и краката й неестествено се вдървиха и потръпнаха.
— Ранд, не можеш да правиш това! — изкрещя Моарейн. — Не и това!
Да задиша. Трябваше да започне да диша. Гръдният кош на момичето се надигна и спадна. Сърцето. Сърцето трябваше да забие. От раната на гърдите започна да се процежда кръв. „Оживей, да те изгори дано! — виеше умът му. — Не исках толкова да закъснея!“ Очите й се взираха в него стъклени, безжизнени въпреки всичката Сила, която преливаше. Безжизнени. Сълзи неудържимо се застичаха по бузите му.