Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Моля те, Ранд — каза Моарейн и неприкритият зов в гласа й го спря. Никога досега не беше чувал нещо подобно от нея.
Тонът й като че ли обиди Лан.
— Мислех, че си станал мъж — каза дрезгаво Стражникът. — Така ли се държи един мъж? Постъпваш като нахално момче. — Лан тренираше владеенето на меча с него — и навярно го обичаше, помисли си Ранд — но ако Моарейн му дадеше знак, Стражникът щеше да направи всичко възможно, за да го убие.
— Няма вечно да бъда с теб — заговори бързо Моарейн. Ръцете й стиснаха полите й така силно, че чак затрепераха. — Мога да загина при следващото нападение. Мога да падна от коня си и да си счупя врата или стрелата на някой Мраколюбец да прониже сърцето ми, а смъртта не може да се Изцери. Целия си живот съм отдала, за да те диря, да те намеря и да ти помогна. Ти все още не познаваш собствената си сила. Не можеш да проумееш и половината от това, което правиш. Аз… ти се извинявам най-покорно за всичко, с което съм те обидила. — Тези думи — думи, каквито никога не беше чувал от нея — излязоха от устата й като измъкнати с ченгел, но все пак излязоха. А тя не можеше да лъже. — Позволи ми да ти помогна с това, което мога, и докато мога. Моля те.
— Трудно е да ти се доверя, Моарейн. — Не обърна внимание на Лан, който леко се помръдна. Цялото му внимание бе насочено към нея. — Ти ме подмяташе като кукла, караше ме да танцувам както на теб ти се иска, още от деня, в който се срещнахме. Единствените пъти, в които съм бил свободен от теб, беше или когато ти беше далече, или когато те пренебрегвах. А ти дори и това направи трудно.
В сребристият й смях се прокрадна горчивина.
— Приличаше повече на борба с мечка, отколкото на дърпане конците на кукла. Искаш ли клетва, че няма да се опитвам да те манипулирам? Давам ти я. — Гласът й се втвърди като кристал. — Заклевам ти се дори да ти се подчинявам като някоя от Девите — като някоя гай-шайн, ако настояваш — но ти трябва да… — Тя си пор дълбоко дъх и отново започна, този път по-меко. — Моля те, най-покорно, да ми позволиш да ти помогна.
Лан я гледаше безмълвно.
— Ще приема помощта ти — отвърна бавно Ранд. — И на свой ред също ти се извинявам. За всички грубости, които съм проявил към теб. — Имаше чувството, че отново си играят с него — беше имал сериозни основания да бъде груб, когато беше — но тя не можеше да лъже.
Тя видимо се отпусна, пристъпи по-близо и вдигна очи към него.
— Това, което ти използва, за да убиеш Мракохрътите, се нарича „белфир“, или гибелен плам. Все още мога да усетя остатъците от него тук. — Той също можеше — като заглъхващата миризма на баница, току-що изнесена от стаята, или като спомена за нещо, току-що излязло от полезрението ти. — Още преди Разрушението на света използването на белфир е било забранено. Бялата кула ни забранява дори да го учим. По време на Войната на силите дори Отстъпниците и Тварите на сянката са го използвали с голяма неохота.
— Забранен ли? — каза намръщен Ранд. — Аз видях как ти го използва веднъж. — Не можеше да е сигурен, но поне му се стори, че за кратък миг бузите й пламнаха. Макар и за кратко и тя можеше да изгуби равновесие.
— Понякога се налага да направиш нещо забранено. — Дори и да се бе смутила, не го издаде с гласа си. — Когато нещо бъде унищожено с гибелния плам, то престава да съществува преди мига на неговото унищожение. Като конец, пламнал преди пламъкът да го докосне. Колкото по-голяма е силата на белфир, толкова по-назад във времето престава да съществува то. Най-силният, който аз мога да постигна, ще премахне само няколко секунди от Шарката. Ти си много по-силен. Много.
— Но ако то престава да съществува преди да си го унищожил… — Ранд зашари объркан с пръсти във въздуха.
— Вече започващ да разбираш проблемите и опасностите, нали? Мат си спомня, че един от Мракохрътите е издъвкал отвор през вратата, но сега такъв отвор няма. Ако съществото го е олигавило, както Мат си спомня, той щеше да е мъртъв преди да успея да се добера до него. Защото колкото по-назад във времето си унищожил съществото, това, което то е направило през това време, вече не се е случило. Остават само спомените — за онези, които са го видели или изпитали. И сега е истинско само онова, което то е направило преди. Няколко дупки от зъбите им по вратата и една капка слюнка на ръката на Мат.
— На мен ми звучи идеално — каза й той. — Мат е жив тъкмо заради това.
— Ужасно е, Ранд. — Гласът й се изпълни със силна тревога. — Защо според теб дори Отстъпниците са се бояли да го използват? Помисли за въздействието върху Шарката на една-едничка нишка, един човек, премахната с часове, или с дни, която вече е била втъкана като една нишка, отчасти избридана от тъканта на плат. Фрагменти от ръкописи, оцелели от Войната на Силата, твърдят, че няколко цели града са били унищожени с помощта на белфир преди и двете страни да проумеят опасностите. Стотици хиляди нишки, измъкнати от Шарката, изчезнали във вече отминали дни; всичко, което са направили тези хора, вече не е направено сега, нито всичко онова, което други са направили като следствие от техните действия. Спомените са останали, но не и резултатите от тези действия. Вълните на последствията от това са били неизчислими. Самата Шарка за малко щяла да се разпадне. Могло е да доведе до унищожението на всичко. На света, на времето, на самото Сътворение.