Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Ранд потръпна и тази негова реакция нямаше нищо общо със студа, пронизал го през палтото.
— Не мога да ти обещая, че няма да го използвам отново, Моарейн. Ти самата каза, че има моменти, когато е необходимо да направиш нещо забранено.
— Не съм мислила, че ще обещаеш — отвърна хладно тя. Вълнението й вече изчезваше, душевното й равновесие се възвръщаше. — Но трябва да внимаваш. — Пак се бе върнала на нейното „трябва“. — С такъв ша-ангреал като Каландор можеш да унищожиш един град с гибелния плам. Шарката ще се окаже разбридана за години напред. Кой може да каже дали Шарката все така ще остане центрирана около теб, колкото и да си тавирен, докато не се успокои отново. Това, че си тавирен, при това толкова силен, може да се окаже твоят скрит резерв за победа, дори в Последната битка.
— Сигурно ще се окаже — отвърна той примирено. Във всяка приказка за герои главният герой заявяваше, че ще постигне победа или смърт. Струваше му се, че най-доброто, на което той можеше да се надява, бе победа и смърт. — Трябва да проверя за още един — каза той тихо. — Ще се видим на заранта. — Събирайки Силата в себе си, живот и смърт във вихрещи се пластове, той проби дупка във въздуха, по-висока от него самия, отверстие сред мрака, от което лунната светлина заприлича на бял ден. Проход, така го бе нарекъл Ашмодеан.
— Това какво е? — ахна Моарейн.
— Щом направя нещо, запомням го как става. В повечето случаи. — Не беше отговор, но беше време да изпита клетвите на Моарейн. Тя не можеше да лъже, но Айез Седай можеха и в скала да намерят пролуки. — Тази нощ ще оставиш Мат на мира. И няма да се опитваш да му отнемаш медальона.
— Той трябва да се изпрати в Тар Валон за проучване, Ранд. Трябва да е тер-ангреал, но досега никой не е намирал такъв, който да…
— Каквото и да е — пресече я той твърдо — си е негово. Ще му го оставиш.
За миг тя като че ли се бореше със себе си, взирайки се в него. Не беше навикнала да получава заповеди от никой друг, освен от Сюан Санче, а Ранд беше готов да се обзаложи, че дори и това беше правила не без вътрешна борба. Но най-сетне тя кимна и дори направи намек за реверанс.
— Както кажеш, Ранд. Негово си е. Моля те, внимавай, Ранд. Научаването на нещо като белфир може да се окаже самоубийствено само по себе си, а смъртта не може да бъде Изцерена. — Този път подигравка нямаше. — До утре сутринта.
Лан я последва, поглеждайки Ранд с неразгадаем израз. Стражникът очевидно не бе доволен от този развой на събитията.
Ранд пристъпи през прохода и той изчезна.
Стоеше върху диск с диаметър шест стъпки, копие на символа на Айез Седай. Дори черната му половина изглеждаше по-светла на фона на безкрайната тъма, която го заобикаляше. Беше сигурен, че ако падне, ще пада вечно. Ашмодеан твърдеше, че имало и по-бърз начин да се използва един проход, наречен Пътуване, но не беше в състояние да го научи, отчасти защото нямаше достатъчно сила да направи проход, докато носеше около себе си щита на Ланфеар. Във всеки случай Пътуването изисквало много добре да знаеш изходната си точка. На Ранд му се струваше, че е много по-логично да знаеш крайната точка на въпросното Пътуване, но Ашмодеан, изглежда, смяташе, че да се пита за това е все едно да питаш защо въздухът не е вода. Много неща Ашмодеан приемаше като нещо дадено. Във всеки случай и Плъзгането беше достатъчно бързо.
Щом Ранд стъпи върху диска, той се приплъзна няма и на една стъпка напред и спря пред друг проход. Доста бързо, но пък и разстоянието бе късо. Ранд пристъпи в коридора пред стаята, в която се намираше Ашмодеан.
Единствено луната през прозорците предлагаше светлина. Лампата на Ашмодеан беше изгаснала. Потоците, сплетени около стаята, все още си бяха на мястото; все още здраво затегнати. Нищо не се движеше, но въпреки това се долавяше смътна миризма на изгоряла сяра.