Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Кръв и пепел! — измърмори Мат. — Наистина ли трябва да бъде толкова скапано всеки проклет път? Та то беше само един проклет сърбеж!
— Внимавай с изразите си — отвърна му Моарейн, докато ставаше, — или ще намеря Нинив и ще те поверя на нея. — Но прозвуча по-скоро като на шега. Сякаш го изрече в полусън. Стараеше се да не поглежда лисичата глава, докато Мат отново я поставяше на врата си. — Ще ти е нужна почивка — добави тя разсеяно. — Утре по-добре си остани в леглото.
Девата в одеялото — Мелиндра ли беше? — коленичи зад Мат, постави длани върху раменете му и погледна Моарейн над главата му.
— Ще се погрижа да направи това, което казваш, Айез Седай. — Изведнъж се ухили и разроши косата му. — Той сега е моят малък измамник. — Ако можеше да се съди по ужасената физиономия на Мат, то той по-скоро събираше сили да хукне колкото се може по-далече.
Ранд долови зад гърба си тих, весел женски кикот. Девите, междувременно свалили шуфите и булата на раменете си, се бяха струпали зад него и надничаха в стаята.
— Научи го да пее, сестро на копието — подхвърли Аделин и останалите Деви се изсмяха хорово.
Ранд се обърна и ги захока сърдито.
— Я оставете човека да си почине. Няма ли да се облекат най-сетне някои от вас? — Те заотстъпваха неохотно, продължавайки да се опитват да погледнат вътре, докато Моарейн не излезе от стаята.
— Бихте ли ни оставили на спокойствие, моля? — каза Айез Седай, след като раздраната врата се затръшна, и присви отегчено устни. — Трябва да поговоря с Ранд ал-Тор насаме. — Айилките се запътиха към улицата, като продължиха да обсъждат, кикотейки се в шепи, дали Мелиндра — Шайдо беше, изглежда; Ранд се зачуди дали Мат знае това — щяла да научи Мат да пее. Каквото и да означаваше това.
Ранд сложи ръка върху голото рамо на Аделин и я спря. Другите също спряха и той заговори на всички.
— След като не си отивате, когато аз ви наредя, какво ще направите, ако ми се наложи да ви използвам в битка? — Не мислеше да го прави, стига да можеше да се избегне. Знаеше, че те са свирепи воини, но беше отраснал с убеждението, че дългът на мъжа е да загине, ако се наложи, преди да е загинала жена. Логиката можеше и да казва, че това е глупаво, особено с жени като тях, но просто така го усещаше. Но беше достатъчно благоразумен, за да не им го каже. — И тогава ли ще го вземете за шега, или ще решите да влезете едва когато вие сами решите?
Те го изгледаха вцепенени, като хора, чули някой да разкрива невежеството си по най-елементарни неща.
— В танца на копията — каза му търпеливо Аделин — ние ще тръгнем както ти заповядаш, но това не е танцът. А освен това ти не си ни казал да тръгваме.
— Дори самият Кар-а-карн не е влагоземски крал — добави една сивокоса Дева. Гъвкава и със здраво тяло въпреки възрастта си, тя беше облечена само в къса ризка и с шуфа. Този израз вече започваше да му омръзва.
Девите отново подхванаха шегите си и излязоха. Ранд остана сам с Моарейн и Лан. Стражникът най-сетне бе прибрал меча си и изглеждаше безгрижно отпуснат както обикновено. Което означаваше спокоен и безизразен като лицето му, цялото като от каменни плоскости и ъгли, но сякаш готов да скочи като пружина, което правеше дори айилците кротки в сравнение с него. Оплетена кожена каишка задържаше косата на Лан, леко посивяла на слепоочията, да не пада на лицето му. По погледа човек можеше да го вземе за синеок ястреб.
— Трябва да поговоря с теб за… — започна Моарейн.
— Можем да поговорим и утре — прекъсна я Ранд. Лицето на Лан се втвърди още повече, доколкото това беше възможно. Стражниците се грижеха много повече за своите Айез Седай, за тяхното положение, както и за личното им достойнство, отколкото за себе си. Ранд пренебрегна това. Болният му хълбок продължаваше да го насилва да се присвие, но той успя да остане изправен. Не смяташе да показва пред нея никаква слабост. — Ако си мислиш, че ще ти помогна да отнемеш онази лисича глава от Мат, по-добре премисли отново. — По някакъв начин медальонът бе спрял преливането й. Или поне бе спрял въздействието му върху Мат, докато той го докосваше. — Той плати голяма цена за нея, Моарейн, и тя си е негова. — Спомни си как тя го бе цапардосала със Силата през раменете и добави сухо: — Може да го попитам дали няма да ми го заеме. — След което й обърна гръб и понечи да си тръгне. Трябваше да провери за още един, макар че по един или друг начин спешността на тази необходимост бе отминала; — Мракохрътите щяха вече да са си свършили работата, ако са го искали.