Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Бронзовият обков на вратата беше раздран и накъсан, като че ли зъбите и ноктите на Мракохрътите наистина бяха от стомана. През многобройните малки дупки просветваше запалена вътре лампа. По мрамора на пода личаха следи от кучешки лапи, но бяха учудващо малко. Той освободи сайдин, намери място на раздраната врата, където нямаше да пореже ръката си, и заблъска с юмрук. Пое си дълбоко дъх и напъна с рамо да я изблъска.
— Мат? Аз съм, Ранд! Отвори ми, Мат!
След малко вратата със скърцане се открехна и пропусна лъч светлина. Мат надникна предпазливо, после отвори по-широко, и се облегна на рамката запъхтян, сякаш беше тичал без дъх десет мили с чувал камъни на гръб. Ако се изключеше сребърният медальон с лисича глава, чиито очи бяха оформени като древния символ на Айез Седай, беше съвсем гол. Като се имаше предвид отношението на Мат към Айез Седай, Ранд се изненада как още не е продал тази вещ, за да се отърве от нея. В дъното на стаята една висока златокоса жена най-спокойно се увиваше с одеяло. Дева, ако се съдеше по копията и кожения щит, лежащи в краката й.
Ранд припряно извърна очи от жената и се окашля.
— Само исках да се уверя, че си добре.
— А, добре сме ние. — Мат с неохота огледа преддверието. — Така. Ти си го убил, или нещо такова, нали? Хич не искам да знам какво е било, щом вече го няма. Да знаеш, понякога е ужасно трудно човек да ти е приятел.
Не само приятел. Друг тавирен и може би ключ към победата в Тармон Гай-дон. Всеки, който пожелаеше да нанесе удар срещу Ранд, имаше основание да удари и Мат. Но Мат непрекъснато се опитваше да отрече и двете неща.
— Няма ги вече. Мат. Мракохръти бяха. Три наведнъж.
— Казах ти, че не искам да знам — изпъшка Мат. — Сега пък Мракохръти. Около теб все се появява по нещо ново. На човек изобщо не може да му доскучае. Не и докато не пукне. Ако не бях станал за малко вино, нямаше да чуя, че дращят по вратата… — Той млъкна, потръпна и почеса червеното петно под дясното си рамо, оглеждайки раздрания метал. — Знаеш ли, странни номера може да ти извърти мозъкът. Докато притисках тази врата с всичка сила, за да не се отвори, можех да се закълна, че едно от тях бе продъвкало цяла дупка през нея. Сякаш видях проклетата му муцуна. И зъбите му. Копието на Мелиндра изобщо не го изплаши.
Този път появата на Моарейн беше още по-впечатляваща. Тя връхлетя на бегом, вдигнала полите си над коленете, задъхана и запъхтяна. Лан я следваше по петите с оголен меч в ръката и буреносни облаци по каменното му лице, а веднага след него идваше тумба Фар Дарейз Май. Някои от Девите бяха наскачали по долни ризи, но всички стискаха копия и бяха увили главите си с шуфи. Само очите им се виждаха под черните була. Бяха готови да убиват. Моарейн и Лан поне се отпуснаха, след като го видяха да стои спокойно и да си говори с Мат, въпреки че в същото време Айез Седай го изгледа така, сякаш бе готова да употреби доста резки думи по негов адрес. При тези була беше много трудно да се отгатне какво си мислеха Девите.
Мат извика стреснато, изтича в стаята и започна припряно да си надява панталоните, но суетнята му бе затруднена от усилието едновременно да се напъха в тях и да се почеше по мишницата. Златокосата Дева го наблюдаваше с широка усмивка, която заплашваше да прерасне в неудържим смях.
— Какво ти е на ръката? — попита Ранд.
— Казах ти, че умът си прави гадни номера с човек — отвърна Мат, все още мъчейки се да се почеше и да вдигне панталоните в същото време. Когато ми се стори, че онова нещо е продъвкало вратата, ми се стори и че ми олигави и ръката, и сега тази проклетия ме сърби ужасно и пари като огън. Даже видът й е все едно, че е опарено.
Моарейн избута Ранд и застана пред Мат. Той я изгледа и с неприязън продължи панически да дърпа панталоните нагоре, но тя клекна до него, без да обръща внимание на протестите му, и стисна главата му в дланите си. Самият Ранд беше Изцеряван преди, но вместо онова, което очакваше, Мат само потръпна и вдигна медальона за кожената му каишка така, че да увисне на ръката му.
— Това проклето нещо изведнъж стана по-студено от лед — промърмори той. — Какво правиш, Моарейн? Ако искаш да свършиш нещо, Изцери тоя сърбеж, сега плъзна по цялата ми ръка. — Дясната му ръка междувременно беше почервеняла от китката до рамото и като че ли започваше да отича.
Моарейн го изгледа с най-слисаното изражение, което Ранд беше виждал на лицето й.
— Ще го Изцеря — отвърна тя бавно. — Ако медальонът е изстинал, свали го.
Мат я изгледа намръщено, но най-накрая свали медальона и го постави до краката си. Тя отново прихвана главата му и той изведнъж изрева. Краката му се вдървиха, а гърбът му се изви на дъга. Очите му се взряха в нищото и се изцъклиха. Когато Моарейн отдръпна ръцете си, той се смъкна без сили на пода. Едва дишаше. Червенината и оттокът бяха изчезнали.